По стара родна традиция ние залитаме в крайности до безкрайност. Половината сънародници се бият в гърдите каква велика нация сме били, припомнят древни и по-скорошни победи на българското оръжие, кирилицата, Златния век, трите морета, хайдутите, революционерите, киселото мляко, неравноделните тактове, песента за Дельо хайдутин в Космоса, първия компютър и най-старата държава в Европа, която носи оригиналното си име…
Другите пък наричат всичко това „селяния“, „простотия“, обвиняват наравно родолюбците и патрЕотите, че са безнадеждни ретрогради, че не живеят тук и сега, а само се бият в гърдите с едно славно, но безвъзвратно загубено минало. Повечето от тях се отнасят в най-добрия случай със снизходително пренебрежение към старите обичаи и обреди, които претворяваме в съвремието си повече или по-малко автентично. Тъй като на първите сме отделяли доста внимание, нека се вгледаме малко и във вторите, защото и тяхното чудо на моменти не се носи.
Какво толкова лошо има в това, че някаква група от хора разбират патриотизма и родолюбието като разговори на висок глас за подвизите на Крум, Симеон и Калоян пред чаша ракия в кръчмата? Защо подхождате със снизходителни подигравки към ония, дето се събират да правят най-дългото хоро или да опъват най-голямото знаме, пък и да сварят най много боб чорба или да завъртят гигантска баница? На кого пречи, че повечето от мъжете и момчетата, играещи в ледените води в Калофер на Йордановден, са подложили стабилно с люта ракия? Или че от хиляди тераси се провесва български трибагреник само по празниците, а иначе всичко си тече постарому?
Сериозно питам. Какво като по 3 март, 24 май, 6 и 22 септември Фейсбук се препълва с патриотични тиради и селфита от емблематични за историята ни места? Да не би да има нещо чак толкова фрапиращо, че Венци от не знам кое си село примерно се бил снимал на Шипка с трибагреник в ръка и кожено яке на кръпки, облечено направо върху анцуг „Adibbass“?
Особено пиперливи подигравки отнасят разнообразните възстановки на битки и тържества. Как тичали по камънаците, как се правели, че се бият, колко бутафорно изглеждали униформите и носиите в днешен контекст… Според противниците на подобно отбелязване на празници и традиции тези мероприятия били префърцунени, анахронични, отклонявали вниманието от истински важните теми за обществото и били пропити с лицемерие. „Кому е нужно това?“, питат те.
Ами, явно на някого е нужно. Да, във всяко обвинение може и да има доза истина, но какво от това? Честванията, възстановките, парадите вече не са задължителни. Никой не кара никого да присъства на тях или да вее трибагреници made in China от балкона си, нито пък да се кичи с мартеници или кукерски маски.
Истината обаче е, че на много хора това им харесва и не причинява нищо лошо на никого. Освен това създава някаква макар и рехава съпричастност, поне за един ден. Да, за съжаление повечето патрЕоти на маса и бурно крещящите „България над всичко!“ ползват като основен източник на информация за миналото ни литературни произведения с идеологическа насоченост, но това няма да се промени като ги сочим с пръст, пък и далеч не важи за всички. Не можем да очакваме целокупно да сме високообразовани, да знаем всички факти в детайли и да и в крайна сметка да се превърнем в отегчени и надменни циници.
Да, има една сериозна група хора, които поставят представата си за величието на нацията ни над историческите факти и държат на всяка цена възможно най-демонстративно да покажат, че се гордеят с българския си произход. Особено на празници. Лицемерно ли е? Вероятно. Но, пак да попитам, какво от това?
Опълченците на Шипка и революционерите ни също са се водили от романтична представа, не особено близка до действителността. В още по-голяма степен това важи и за средновековните ни селяни, на които не е било особено ясно кой точно е цар, къде е границата и кои територии влизат в България, но са потегляли на походи и са завоювали славни победи.
Най-впечатляващи обаче са подобни гръмки отбелязвания на празници и традиции за децата, бъдещето на България (ако понамалее емиграцията, разбира се). Те направо ахват и затаяват дъх в благоговение. За тях това, което на нас ни изглежда бутафорно и наивно, е едва ли не единственият начин да си представят образно миналото ни и да придобият представа какво стои зад сухите дати и факти в учебниците. А и запомнят празниците като истински празници.
Така че да оставим родолюбците и патрЕотите на мира. Дали е лицемерно или не поведението им не е голяма трагедия за нас. Виж, далеч по-вбесяващо и не на място ми се струва лицемерието на всичко, с което разполагаме като политическа класа. С кортежите от лъскави автомобили, които ги стоварват пред паметниците, със зареяните им в славното минало и светлото бъдеще погледи, с гласът от уредбата, съобщаващ продажните имена – личните и на партиите им.
Показността на обикновените хора е безобидна, в повечето случаи проява на искрени чувства, завоалирани зад „лош вкус“, но политическата показност е зловещо явление, зад което стоят само користни цели и тъмни души. Върху нея трябва да фокусираме вниманието си, ако изобщо си заслужава да го правим…
Статията е публикувана в сайта Биволъ.