Оня ден с един приятел без да искаме се заговорихме за предстоящите президентски избори. Така, по български, на маса с ракията и, за разкош, по време на мача на националите с Франция. Добро начало, неприятен край. Както на разговора, така и на мача.
Честно, съвсем без да искаме се получи. Тръгнахме от загубата на националния от „петлите“ и как стигнахме до кандидатурата на Красимир Каракачанов, нямам представа. Как стана, аз не мога и не искам да отговоря, даже и да ми е възможно да го направя.
Защо нямало да гласувам за него!? Давай си ти доводи колкото искаш, Стояне. Обяснявай, че никога не възнамеряваш да подкрепиш агент на Държавна сигурност през живота си (макар и член на управляващата коалиция, пълна с членове на ДС), говори си, прави си вятър на устата…
Нито се облагодетелствали, нито са ни забили трън в задника с Бареков на изборите за Европейски парламент, нито „кой ебал – ебал, кака се ожени!“. Няма грижи. Нека да предположим, че кандидат агент „Дончо“, по-познат като агент „Иван“, а най-известен като Красимир Каракачанов, има „визията“ да стане президент на България. Те напоследък всички политици се напълниха с визии и опорни точки, но това е друга тема.
За мен подобна перспектива е ужасяваща и го казвам на моя приятел, един от малкото, с които не съм изгорил мостовете в душата си. Ама аз съм от дърта коза яре, или поне така си мисля. Затова артикулирах каквото мисля и се разделихме в онова средно положение, дето най-много ме кара да се чувствам като опустошен извътре. У душицата си. Там, дека ми е най-съкровената частица из мене си. Не случайно минах рязко на северозападен диалект.
Приятелят ми си тръгна. Направи се, че отива да пикае и просто си тръгна. Отиде да спи. Малко, всъщност, много, ми дотъпя.
Познаваме се от хиляда и четиристотин години, изяли сме три тона и половина сол заедно, давали сме си на заем по една шепа стотинки, само и само да оцелеем физически, изпили сме световното производство на алкохол за последните три хилядолетия… И какво!?
Дончо!? Иван!? Цец Ка!? Оня, дето казва как да го гледа българина? На Шуши, същият! Варненската мутра!? Самообявилите се за търновлии дебили Митьо и Шишарката!? Другия, третия, двайсе и четвъртия…
За това ли трябва да си омръзиням (пак извинявайте за северозападния) с един от най-близките ми хора?
Да, ама стана. Караница не се получи, но вечерта приключи рязко и безсмислено празновато, при положение, че имаше съвсем други изгледи. И тогава, в полупияната яснота, знаете, предполагам, че съществува едно такова състояние на духа, когато не си се налял като британски юнга на ямайско пристанище, но си подпийнал достатъчно, за да са ти кристални законите на Вселената и всичко останало, както казва Дъглас Адамс, осъзнах… Мисля, че съм го знаел и преди, но в тая дъжделива октомврийска нощ ми се избистри като сълза на девственица.
Ами, то това е целта, пичове и моми! Аз и моят приятел, с когото се познаваме от хиляда и четиристотин години, с когото сме изяли три тона и половина сол, давали сме си по шепа стотинки на заем, изпили сме всичко на света и обичаме децата на другия като свои, трябва (!) да се противопоставяме един на друг заради „Дончо“, „Иван“, Цец Ка, Драган или Петкан.
Това искат импотентните ни политици. Да седим на маса, да си гледаме мача, да си клатим ракията и да си обясняваме, че не знам си кой е по-малко лош от другия. Иначе може и да се сетим, че друг изход, освен да се изправим лице в лице срещу тях, нямаме.
Ами не, не е! Съжалявам, но не е това вотът ни, нито истинският ни завет към поколенията. Всички гореизброени са допринесли за България, моята и вашата Родина, еднакво. С нищо. Ама с нищичко! И кукловодите ни ги пробутват като куци коне, защото вече са толкова безскрупулни, че са загубили инстинкта как да ни „лъжат“ с вазелин.
Да, ама аз наистина съм от стара коза яре. Душата ми започна да хваща мазоли. Не навсякъде, но тук-таме не ме боли. След няколко дни горчивият вкус в устата от спора ни с моя приятел ще изчезне. Ще се погледнем пак с ясни очи и ще си стиснем крепко ръцете. И мен няма да ни интересува дали той ще си даде бюлетината за някого или аз няма да си я харижа на никого.
Просто ще сме си приятели. И ще си заемаме по шепа стотинки (слава Богу, не ни се е налагало от доста години), ще изпиваме света или ще си говорим за българската литература по времето на Патриарха и Цамблак. Ще правим каквото си искаме. Докато имаме сила в десниците и акъл в главата. Да, понякога ще поспорим за футбол, политика или друга глупост, но това няма да обърне Земята и тя ще се върти точно в същата посока, в която го прави и сега.
А кой ще е президент, все тая. Изборът е като между изостанало кьопоолу и вкиснато свинско със зеле. Никакъв.
Разстройството ти е сигурно. За да го избегнем, трябва да си сложим на трапезата блюдо с прясна, питателна и полезна за тялото храна. Такава на политическия ни пазар в момента няма. Така че гласувайте за когото искате. Но няма да е по съвест, в това съм убеден…
Статията е публикувана в сайта Биволъ.