Днес е Международният ден на театъра, та някак съвсем спонтанно се появи идеята да отдадем дължимото на може би най-голямата звезда в България през последните няколко седмици. Да, вярно е, че Динко от Ямбол е самодеец. Вярно е също така, че театърът, в който се подвизава като главно действащо лице, е театър на абсурда. Но, в крайна сметка, какво променя това в една държава, в която всички понятия са с извратен смисъл, ценностите – подменени, а героите до един отговарят на определението king for a day, fool for a lifetime?
Само един преглед на печата или на сутрешните блокове на някои национални телевизии е достатъчен, за да ни убеди в простичката истина, че Динко не е просто герой. Той е супергерой в очите на един съвсем не малък сегмент от българското общество. Самопровъзгласил се блюстител на реда и „законността“, изправил се сам срещу лошите в някой уестърн. Е, злите изверги, които тормозят градчето, са заменени от нещастни, гладни, премръзнали, беззащитни и окъсани бежанци, конят – с АТВ, а кожените гамаши с далеч по-удобния анцуг, но това са само детайли.
И като на шега Динко събра около себе си доста хора, които му вярват, възхищават му се и го превъзнасят. Нещо повече, вземат пример от него. Той им е пътеводна светлина. Вече се кроят планове за сформиране на доброволни отряди за патрулиране по границата. Сюжетът наистина става за увековечаване в театрално представление или филм. Само си представете – десетина АТВ-та се приближават на фона на залязващото слънце през пресечения планински терен, водачът им изведнъж се взира сред дърветата и посочва нещо, невидимо за не-супергеройските ни очи. След това нашите защитници се спускат натам и обграждат от всички страни банда зли, озъбени и ококорени главорези, представящи се за бежанци, теглят им един як бой и ги отвеждат в най-близкия полицейски участък, където получават благодарности от органите на реда и не съвсем символично заплащане на заловена бежанска глава.
Ако не беше страшно, щеше да е смешно. Явлението (съвсем спокойно можем да го наречем така) „Динко с ативиету“ е изключително показателно за това на какъв хал се намират българските институции и общество в момента. На всички ни е ясно, че по границата ни често се случват не особено законни неща и едни трафиканти си плащат на когото трябва, за да прекарат едни бежанци на българска територия. Вместо обаче, както би реагирала всяка зряла общност, да потърсим отговорност за хлабавия граничен контрол и да изискаме затягането му, какво става? От нищото се появява някакъв батка, започва да обикаля браздата и да осъществява „граждански арести“. А много от нас му ръкопляскат възторжено. Това може да се случи само в държава, в която доверието в институциите е по-ниско от цивилизационното ниво на разни професори, дето измислят нови биологични видове в ефир.
Но нека все пак да надникнем в окото на бурята. Динко се прочу с това, че както си правел обичайния джогинг с АТВ-то и изведнъж някакви четиринадесет бежанци изскочили от гората, започнали да се държат заплашително, а той ги натръшкал и арестувал по граждански. Добре, без да подценявам свръхестествените сили на супергероя, представяте ли си каква заплаха за националната ни сигурност са повече от една дузина бежанци, които батката залавя с голи ръце? Имате ли идея колко изплашени, уморени, отчаяни и пречупени са били, за да търпят да ги налага, при положение, че са можели да му оставят АТВ-то сирак само с численото си превъзходство?
Вместо да се замисляме за подобни неща обаче, ние гледаме и четем за Динко, новият национален герой на България, а някои от нас се възмущават, че го били извикали на разпит. Други пък предлагат президентът да му връчи орден за безспорните му заслуги към държавността ни.
Именно това е най-страшното. Не толкова показните и напълно безсмислени акции на Динко, а фактът, че много хора му вярват повече, отколкото на институциите. Виждат в негово лице чудодейно спасение. Нов месия. Разгърден родолюбец, запълващ липсата на държавност по границите ни. Тоест Динко е само симптом, а не болестта. А думите на професор Константинов, че батката ще стане кмет на Ямбол, са показателни за зрелостта ни като общество.
Защото след Волен, Яне, Бареков и кой ли още не все още има българи, склонни да се подвеждат по празнословия и да доверят надеждите си за ред и сигурност в ръцете на един самозванец, чиято измислена слава медиите охотно развяват, а управляващите удобно оставят на самотек, за да ни осигурят поредното зрелище и да отклонят вниманието ни от истински важните въпроси. Защо държавата ни е абдикирала на всички фронтове и народът чака спасение от съвременни самопровъзгласили се хайдути? Ами ако динковците станат сто, хиляда? Ами, ако решат да разширят напълно незаконната си дейност както сами намерят за добре?
Поставени сме пред избор. Или всички ставаме като Динко, започваме да раздаваме правосъдие по собствено усмотрение и разформироваме държавните институции, или спазваме законите и изискваме от същите тези институции да изпълняват ангажиментите си и да гарантират сигурността ни. В Европа в XXI век този избор отдавна трябва да е направен, но по стар свой обичай ние отново сме закъснели. Дано не се бавим повече…
Статията е публикувана в сайта Биволъ.