Няма как да не сте забелязали, че по време на предизборни кампании всички партии се надпреварват да декларират гръмките си намерения да направят всичко необходимо, за да се зароди в България истинска, силна и жизнена средна класа. На думи всички те знаят, че в сравнително малка страна с ограничени ресурси, каквато е нашата, именно средната класа е разковничето за създаване на стабилна икономика. И сипят обещания от голямата кошница с пълни шепи.
Всичко това, докато минат изборите. После нещата си продължават постарому. Инициативните хора с идеи, сериозни намерения да ги реализират и да създадат един гръбнак от работещи фирми, година след година, правителство след правителство, се сблъскват със стотиците разрешителни режими, корупцията, нелоялната конкуренция на „наши“ компании и безумията на бюрократщината. И в крайна сметка им остава само да се влеят сивия сектор, да зарежат започнатото и да излязат на пазара на труда или да си стягат багажа за летището.
Сигурно много от нас са се замисляли защо политиците упорито отказват да позволят на малките и средни фирми да се развият. Каква е причината само да дрънкат небивалици а, веднъж докопали се до властта, веднага започват наказателна акция срещу тях? Още повече, че отдавна няма такива безнадеждни оптимисти, които да искат помощ от държавата. Тоест, от нея не се желае нищо друго освен да намали безкрайната бумащина, да създаде ясни правила, които не се променят през ден и да си чака данъците в края на финансовата година.
Брутният ни вътрешен продукт е направо смешен. Стотици хиляди са безработни. Жизненият стандарт е като в централноафриканска страна. Постъпленията от данъци са нищожни. Разходите за социални помощи се увеличават от ден на ден. Кому е нужно това? Защо не се вземат мерките, които са пределно ясни и доведоха до отлични резултати във всички страни от бившия соцлагер, които се преориентираха и станаха част от ЕС?
Както на повечето въпроси, така и на този най-очевидният отговор е верният. Колкото и политиците да се опитват да ни замазват очите с алабализми като финансови кризи, отдръпване на инвестициите по целия свят, стабилност, разположението на звездите на небосклона или това какво била казала катерицата Беатрис. Много е просто. Управляващите нямат нужда, нещо повече, страхуват се като дявол от тамян от създаването на работещ дребен и среден бизнес. Защо ли?
Това е още по-просто. Защото ако има работещи фирми те ще създадат ефективна икономика и с времето що-годе приличен жизнен стандарт. А за некадърни, корумпирани и продажни политици по-лошо от работещи хора с прилични доходи няма. Работещият човек с приличен доход има самочувствие, защото е уверен в силите и възможностите си. Той е независим от мантрата „нали не си лягам гладен“. Мечтае и крои планове. Изпраща децата си да учат в чужбина. Пътува и вижда, че не навсякъде е като у нас. Знае правата си.
Из главата му се върти еретичната мисъл, че може да иска отговорност на политици, магистрати и изобщо на цялата държавна администрация, защото тя му е служител, на когото той плаща, за да свърши определена работа или да му предостави дадена услуга. Също както в кварталния магазин. Когато политиците не си спазят обещанията, работещият човек с приличен доход не се страхува да каже, че е недоволен от свършеното и да поиска промяна.
Работещият човек с прилични доходи все още не е средна класа. Поколението след него обаче ще е. А това политиците в никакъв случай не искат да допуснат. Като цяло работещият човек с прилични доходи е аполитичен. Няма особени пристрастия. Него не можеш да го впечатлиш с митинги, гръмки лозунги и обещания. Той се интересува от реалните действия, защото е свикнал да работи, за да получава това, което иска. И очаква същото от другите.
Не можеш и да купиш гласа му с няколко кебапчета и двайсет лева, след което да го забравиш до следващите избори. Нито пък да го заливаш с „правоверна“ информация по казионните медии и да очакваш, че той ще я приеме като чиста монета ала „знаеш ли какво казаха по телевизора; пише го във вестника“. Човекът, който стои в основата на една зараждаща се средна класа, постепенно си изгражда критично мислене и не вярва на бабини деветини, защото се обляга на фактите. И е готов да се противопостави на лъжите.
Затова българската политическа класа води тиха, но ожесточена война срещу всички опити да се създаде средна такава. Тя ще направи всичко възможно да раздава еврофондовете и държавните поръчки на неколцина избрани олигарси, обградени от обръчи с фирми. Ще поддържа с всички сили местните неофеодали, концентрирали политическа и икономическа власт в ръцете си. Те са лесни. Ти си затваряш очите за безчинствата им, а те подкарват докараните от самите тях до вегетация гласоподаватели под строй към секциите, когато се наложи. И задушават в безмилостна хватка всеки опит за непокорство или за някакви бизнес инициативи извън схемата.
Нито политиците, нито олигарсите, нито неофеодалите могат да си позволят да дадат равен старт и да създадат нормална бизнес среда. Защото знаят какво ще се случи, ако млади, напористи, знаещи и можещи хора получат шанс да се съревновават на равна нога със самодоволните перачи на мръсни пари. И не им пука, че разни неправителствени организации, европейски комисии, западни компании и посланици надигат глас, че у нас нямало елементарни условия за развитие на икономика.
Няма и няма да има. Селското стопанство е превърнато в мозайка от латифундии. Индустрията, търговията се държат от няколко човека, чиито медии услужливо пишат каквото е угодно на собствениците и дружките им. Всички други са служители и треперят за минималната си или малко над минималната заплата. Европейски съюз през XXI или южноамериканска страна от шестдесетте години на ХХ век? Няма значение.
Важното е нищо да не се променя и населението да се държи умишлено на прага на оцеляването. Защото само тогава е послушно. А на ония, образованите и успешно справящите се с живота, много им знаят устата. Закони, права, отговорности… Бля-бля! Трябва да бъдат изкоренени в зародиш, защото иначе ще излязат от контрол. Докогато търпят, докогато може…
Статията е публикувана в сайта Биволъ.