От мястото на събитието

Je suis parisien

paris IMG 0848

Полетът до ПарижО си беше един път. С едно изключение. Това жените са чудо чучуято, значи! Хемм най-официално й обещах на мойта убавица още преди да се вземем, че само ще гледам, ама няма да пипам, хем знае, че харесвам червенокоси, хем е наясно и че татуировките ми плакнат окото, пък и кристално схваща (поне би трябвало), че ако някой мъж не се заглежда по жени, значи подобен тип поведение е по-притеснителен за съпругата му от първите симптоми на кризата на средната му възраст… Ама те!

Нацупи се още на летището, защото някаква сгодна пичка с къса рокличка мина покрай нас с един от ония куфари с колелца, които дърпаш, а ги не носиш. Поразголената й личност внесе известно разнообразие в както отегченото ми, така и превъзбудено утро. Все пак трябваше да прекарам повече от два часа малко преди и малко след изгрева в някаква стерилна среда. Стъкло, дограма, гранитогрес, изкуствени усмивки. Стъкло, дограма, гранитогрес, изкуствени усмивки. Отгоре на всичко и една тераса няма да изпушиш половин цигара на три дръпвания…

Тук никой не говори важни избори в живота. Това е колкото първосигнално, толкова и жизнеутвръждаващо. Хиляда пъти съм й казвал на благоверната, че нямам нищо против, че си харесва половината (и повече) рок звезди начело с Крис Корнел (той е нумбер уан; жените обичат драмите). Трябва да си с остър стерилитет и/или два ката фригидност, та да не оцениш хубавото, така че намирам за нормално да се зазяпваш по представители на противоположния пол (добре, и на същия, за да не ме съдят гейовете). Все пак за всеки от половете има по към три милиарда и нещо представители на другия, така че любовта си е любов, ама хвърлянето на белтъци си е хвърляне на белтъци. А оная мома не беше от втората половина на трите милиарда, доста сгодна си беше.

– Има изкуствени устни! – разбира се, моята женица, която от близо двайсет години не може да схване, че като ми е на сърцето и не съм виждал по-хубава, такава, къде да ме ръгне между ребрата и да се ококоря само от присъствието й, това не значи, че няма да завъртя някое око насам-натам, та те. Да си каже забележките.

– През уя ми е – не бях у настроение да се караме, та го изрекох почти равнодушно. – Пичка е, та дрънка. Забрави да кажеш, че косата й не е естествено червена, а и татуировките не са по рождение.

Подобен подход носи много негативи, в това нямайте съмнение. Пробвал съм го няколко милиона пъти. Но пък за сметка на това в замяна получаваш нещо незаменимо. Минимум пет минути жена ти ти е сърдита и чака да й се примолиш за милост, което ти дава безценно време да се насладиш на тишината и да обърнеш внимание на истински важните неща в живота. Червенокосата беше заминала нанякъде, разни хора щъкаха забързано, сънено и отривисто насам и натам, жена ми се беше начумерила, а слънцето обагряше склоновете на околните планини с рижаво-медните багри на новия ден.

Багажите, проверките на документи, свалянето и слагането на колани… Всичко беше минало. Сега оставаше само да почакаме към час и да се наслаждаваме на времето си.

Чичко пилот ни обясни каква температура ще бъде навън на към девет хиляди метра надморска височина. Минус 47 градуса. По Целзий. Даже и на мен би ми замръзнала цифката, та реших да не се опитвам да отварям прозореца за проветряване.

paris 084258

Чудничко е да обиколиш половината континент за има-няма три часа. Докато се усетя и самолетът ни беше занесъл, плавно издигайки се над ниската, а после и над високата облачност… над, над, над… Над родния ми Северозападен Балкан. Докато се усетя и се насладя, че се е ширнал под нас в цялото великолепие на каменистите си върхове, дълбоки долини и отрупани с всички цветове на есента гори, вече бяхме пресекли Сърбия, за миг Дунав се засмя с искрящите си под слънчевите лъчи очи и се заредиха ширналата се унгарска пуста, Алпите, чиито ръбати склонове пробиваха ефирните облаци тук и там.

Предишния ден бяхме се кандилкали с автобус от Търново до София и сега някак не усетихме как след няма и три часа чичко пилот направи един плавен завой над плодородната равнина, стресна ято прелетни птици и разкри пред очите ни нещо, спиращо дъха. Никога не съм харесвал големите градове. Особено такива, в които живеят петнайсетина милиона човека. Но барон Осман (за да не изреват патриотарстващите, на френски се пише Haussmann) ме отказа от предубеждения още, преди да сме се приземили. Не знам какво е било преди Наполеон III да даде картбланш на „префекта на Сена“, както бил известен Осман, да разруши тесните, криви и зловонни улички на френската столица, да изгради булеварди, паркове, алеи, канализация и модерни за времето си жилищни сгради, но знам, че Париж е единственото място, на което съм стъпвал и мога да нарека „град“ без никакви уговорки.

paris IMG 0900

Когато дал началото на близо половин век сриване до основи и преобразяване на френската столица, Осман предизвикал гневната реакция на цяла плеяда общественици, интелектуалци, хора на изкуството и влиятелни личности. Не се впечатлил особено и продължил неотклонно делото си, чак докато не го уволнили заради огромните разходи по новото градоустройство.

И аз не се впечатлих особено, когато слязохме на „Шарл де Гол“. Да, пак по-качествени стъкло, дограма и гранитогрес (или там, каквото е) от ония на софийското летище, но все тая. Стерилно, ако изключиш шареното до пъстрота стълпотворение от раси, езици, облекла и култури, прозиращи през опаковката, но ненатрапчиви.

В началото не се впечатлих и в таксито, придвижвахме се бързо по няколколентов булевард, който управниците ни биха нарекли мега-гига магистрала, ако беше в България. Почти не си говорехме. Нито аз, нито жена ми бяхме стъпвали в Париж, та имахме нужда повече да поемаме емоции, отколкото да ги изразяваме. И тогава, когато излязохме от периферията на летището, се сблъскахме със „Столипиново“, Факултето, гетата на Адис Абеба и Рио.

Задръстването помогна, спор няма. Имахме време да се оглеждаме насам и натам. В природата ми е да се фокусирам върху „маргиналите“. Отхвърлените от обществото хора винаги са ми били по-интересни от костюмарите, убедени, че могат да подредят света по свой образ и подобие, и тропкащите с токчета очарователни на пръв поглед харпии. Е, таксито (чийто водач беше спретнат афрофранцузин; това дано не е дискриминационно, че вече не смее човек и жена си да плесне по дупето от регулаторни органи) се придвижваше с достатъчно бавна скорост, за да успея да попия с пълна сила един някак по-скоро принадлежащ на Волтер, Зола и Юго, отколкото на Мопасан, Бодлер и Рембо Париж. Париж на клетниците, а не Париж на безкрайния празник.

Жена ми несъзнателно избягваше да гледа към картонените и ламаринени градобитнини, нахвърляни върху поляните, под мостовете, сред храстите около пътя. Аз обаче съм мазохист и обичам да си причинявам жалостиви емоции, които нямам възможностите да превърна в положителен резултат, а само трупам в себе си, за да има причина да скърцам със зъби, докато спя.

Все още беше топло. Гледах през прозореца малките, полуголи афро, арабо, азиато, южноамерикано, какво-ли-не-французойчета, които щъкаха насам-натам, гледах лицата на бащите и майките им, взирах се в окъсаните им дрехи и сбръчканите им шепи, подадени напред към попадналите в капана на задръстването автомобили. В един момент се стреснах, защото усетих, че зяпам както преди около век в големите градове на Западна Европа и Северна Америка привилегированите са зяпали затворените с огради „диваци“ – хора, които са имали достатъчно странен бит и култура, за да си заслужат правото да бъдат уловени, докарани, затворени и принудени да правят всичко като в зоопарк. Пред очите на любопитните. От сутрешното си изхождане до акта на копулативно обменяне на секрети с цел размножаване. Израженията на някои от ония лица ще запомня завинаги.

Друго обаче ще запомня още по-сигурно. Нито един от просещите не правеше гримаси, не изглеждаше все едно не получава нещо, което му се полага по право и, най-важното, не забравяше да пожелае „бон шанс“, независимо дали са му дали някоя монета или не. Камо ли да започне да ти „мие“ предното стъкло толкова, колкото да го разкаля.

Колкото повече навлизахме в задръстването, толкова повече се отдалечавахме от гетата, за които, както за гадния дъх след безпаметен запой, всички знаем, но никой не ще да с признае. Съборетините бяха заменени от индустриални сгради, неособено различаващи се от комунистическите ни достижения. Същата нерадостна сива картинка с избушени прозорци, разпадаща се мазилка и помещения, пълни с напразни мечти и погубени в гонене на нормата полети на духа.

Задръстването малко се размърда, многолентовият булевард превали един полегат хълм и пред нас отново се ширна гледката от самолета. Париж наистина е огромен. От хоризонт до хоризонт не се виждаше празно място. Горе-долу тук ни застигна културният шок не веднъж, а цели два пъти. Преди няколко часа таксито в София мина към летището под оня надлез, дето с разкривени дребни букви пише „Ром се пие, циганин се бие!“; преди няколко минути пък ни блъсна мрачната действителност на света на ония, изключените от пазара на труда или висящите на деветата дупка на кавала му. Тук нямаше нищо подобно.

Лъснаха едни ми ти офис сгради, но аз умея да се абстрахирам от дразнителите. Поне за поредното задръстване време. В далечината, там, където мъглата отстъпваше място на причудливи парчета от центъра, разкъсвайки се като пухкав, престарял юрган,  беше оня Париж, който Рагнар, Едуард III, Вилхелм I и кой ли още не са искали и искат да притежават. Аз не исках да го притежавам, достатъчно ми беше да му се наслаждавам.

Май се повтарям, ама никога не съм харесвал големите градове. Колкото повече симпатичният, изпънат като струна таксиметраджия напредваше със скоростта на охлюв към същинския Париж, толкова по-малко обръщах внимание на трафика и на всичко останало, което можеше да пили по нервите ми. Дори напротив, използвах времето, за да се порадвам на красивата архитектура. Държа да отбележа, че през цялото пътуване, продължило поне час, не чух нито, ама нито един клаксон. Това, естествено, спомагаше за толкова дефицитния мир със себе си.

Нашият шофьор навлизаше във все по-спокойни улици. Автомобилът се плъзгаше плавно между красивите фасади, все още отрупаните със зеленина дървета, усмихнатите и общо взето не особено забързани французи от всякакъв произход. Спряхме на… вече започвам и да „парлеву франсе“, за да не си помислите, че не е вярно, че тука „всички парлеву франсе“… Place de la Contrescarpe. Контрескарп му е българската транскрипция, ама това едва ли е най-важното за него.

На пръв поглед е едно нищо и никакво пространство, по-малко от зеленчукова градина. Не преувеличавам. Леко елипсовидно, отводняващо се насам и натам чрез няколко бълбукащи и неравни улички, то няма и един хвърлей от единия до другия край. Отгоре на всичко, на центъра му едно фонтанче с пространство колкото носна кърпа около него. Следва поясът на кръговото движение на автомобилите, а отстрани. Отстрани наредени десетина кръчмички. Като казвам кръчмички, не искам да звуча пренебрежително. Напротив, много са си симпатични, отрупани, цветни, запазили цялата енергия на бурните времена, които са преживели. Говоря чисто математически.

Колкото и всичко в Париж да изглежда огромно и грандиозно, всъщност пространството не може да насмогне на желаещите (с пълно право) да прекарат живота си там. Повечето кръчмички бяха с размера на средностатистически български хол. Това, както и неугледните им тоалетни, в никакъв случай не пречеха на прекарването и приятното впечатление. Напротив, засилваха го.

Бяхме на Контрескарп към 11 местно време. Платихме на таксиметраджията и минахме натоварени със сравнително скромните за разбиранията на жена ми багажи покрай кръчмето, в което Ърнест Хемингуей написал „Безкраен празник“ през 20-те на миналия век. Нямаше места, иначе щях да седна там. Пък и, честно казано масите ми се сториха неистово малки. После се убедих, че в малките заведения, с които е претрупан Париж, няма нито една маса, чийто диаметър да надвишава две педи, но продължих седем-осем метра и седнах в съседното.

Отне ми само няколко минути, за да огледам обстановката и да се почувствам в свои води. Ако мога да се изразя префърцунено, тази част на Париж е извадена от контекста. Забравяш, че си в голям град. На отрупаните с орнаменти, но в никакъв случай претруфени сгради срещу теб, се развяват някакви силуети на хора с чаши кафе, от които се издига ароматна пара. Около фонтана, от който те отделят един троен скок, юноши бледни хапват в компанията на костюмари с вид на юпита, които идват тук с велосипедите си, за да избягат от затвора на скъпите си офиси. Всички са усмихнати, непринудени, независимо дали са европеидни, жълти, черни, кафяви или суросинкяви.

Малък остров. Уютен, изтърбушващ забързаната реалност, извън всякакви правила. Отново безвремие, зареждащо с енергия безвремие.

Още по във свои води се усетих, когато няколко минути никой не дойде да ни обслужи. После се загледах, човек трябва да се впише в което и да било микрообщество, но да остане себе си, нали така? Това ми позволи да забележа, че всички посетителки не само на нашето, а и на околните кръчмета влизат в търбуха им и сами си носят каквото там са искали да консумират. Жената пи чай, а аз докопах един скоч (реклама няма да правя), за който не бях и чувал преди и останах твърде доволен. Не толкова от скоча, пиенето си е пиене, без него си може, ама не е нужно да се лишаваш прекалено често. Друго ме впечатли.

Влязох да поръчам. Някакви хора носеха една стълба. Носеха стълбата по вита стълба. Бяха трима. Единият даваше акъл с менторски тон и държеше ръцете си на кръста. Изглеждаше ядосан, а на бара нямаше никого. И работниците, и менторът бяха омазани до ушите с боя ли, латекс ли, нямам представа, но по-лошото е, че и цвета не мога да предам с думи. Добре, да е нещо като лазурно, а? Надявам се да върши работа. Тъй като на бара продължаваше да няма никого дълго след като влязох в сумрачното и тясно помещение, се загледах в детайлите.

Мнима еклектика, привидно разхвърляно, оскъдна светлина… Всеки уважаващ себе си мрънкач би изцъкал с език и би си излязъл скандализиран, но в мен усещането за комфорт се увеличаваше с всеки миг. Носачите на стълбата и наставникът им най-после успяха да я завъртят и потънаха в мрака на оная безумно тясна вертикална катакомба.

– Бонжур, мусю! – стресна ме приятен и мек глас. Извърнах глава. Отнякъде зад бара се беше появил мъж с дружелюбно изражение и небрежна двудневна брада, прошарена като есенна гора.

Мусю… Стана ми странно, но само за миг, защото мусюто отсреща наистина изразяваше добронамереност и непринуденост.

– Голямо уиски, вода и чай, моля! – усмихнах се на свой ред, но се сетих, че французите не са най-големите фенове на английския, който използвах поради нищожните си познания по местния език. Тук рухна първия мит. Не е вярно, че французите не говорят английски. Говорят, и още как. Да, наистина с ясно изразен акцент, но го правят с охота, особено, когато имат търговски интерес, но не само тогава. И са отзивчиви, непринудени, добронамерени.

Имахме да убием час-два. Повторих поръчката още няколко пъти. На такова място някак не ти идва да се свениш. Да, странно е, защото българската мнителност те държи в капан и се чудиш откъде ще изскочи гадорията. Онова куче без каишка ли ще дотича до теб, за да те лае, жандармеристите, които почти незабележимо минават през двайсетина минути ли ще вдигнат автоматите… А арабинът с микробуса, който най-безцеремонно спира на два метра от теб, какво ли кара?

С мнителността обаче се справяш много лесно, без дори да ти се налага да полагаш усилия. Духът на Париж е изключително силен и те завладява неусетно, без да ти дава шанс да му се противиш, дори и да искаш. А ние нямахме никакво подобно желание. Есенният ден беше красив и спокоен, въпреки стълпотворението, което рязко се засили по време на обедните почивки. Струпаните хора не бяха гмеж. Напротив, в поведението, израженията, начина, по който жестикулираха и говореха на напевния си, макар и малко гърлен език, имаше нещо отпускащо и постепенно забравих и колко е неудобна миниатюрната, клатушкаща се масичка и как остават към два часа до срещата ни. Всичко предразполагаше да се отпуснеш. Кокетният фонтан, мъничките кръчми с претрупани масички, усмихнатите хора, които се поздравяваха, без дори и да са се виждали преди, стига да им се засечаха погледите… Дори и сивото небе, в което се стрелкаха всевъзможни видове птици, не носеше меланхолия. Напротив.

Разменяхме си откъслечни реплики, по-скоро, за да не забравим, че не сме сами, отколкото защото имахме нещо чак толкова важно да си споделим. Всичко наоколо те скланяше да си мързелив, полуупоен и разточителен към душицата си.

Не усетихме кога мина времето и Атанас Чобанов, моят приятел и колега в „Биволъ“, който стоеше в основата на това инцидентно и абсолютно импровизирано пътуване до ПарижО, се появи на някакво чудато превозно средство. Една успоредна дъска с две колела, дръжка и отгоре кормило като на велосипед. По-късно питах как се казва, той ми отговори, ама ако мислите, че съм запомнил, но си мълча, да се правя на важен, жестоко се лъжете. Само мога да уточня, че се движело на батерии и е ужасно удобно за градска среда. Можеш да минеш отвсякъде, а където ърбан релефът не позволява да го караш, го вземаш под мишница и си свиркаш.

Поседяхме още двайсетина минути, разменихме си на две, на три обичайните любезности, макар и една от причините да го уважавам е, че безсмислените лакардии са му 1947-и приоритет, така че бързо минахме към същината. Щяхме да се поразходим набързо, да се настаним където ни беше резервирал и после… каквото сабя покаже.

Може и да досаждам с хвалбите си за този Париж, ама пък имам право да си го позволя, защото ужасно рядко ще чуете добри думи за град, пък камо ли такова грамадилище от мен. Наско на няколко пъти се извини, че покрай професионалните си пътувания и силния туристически сезон, който е перманентен във френската столица, не е могъл да ни намери читав хотел и затова ни е настанил в частна квартира. Искрено го успокоих, че не се нуждаем от друго, освен от легло и баня. Всеки път, когато се откъснем за някой и друг ден от маломерните си наследници и сме като отвързани. Бурната младост пак ни завладява и практикуваме без капка свян моногамен сексуално-алкохолен туризъм в най-чист вид. Или пък просто се шляем и гледаме да наваксаме със съня. Каквото дойде.

Гмурнахме се из дебрите на Латинския квартал, както е известен районът с едни от най-старите поселения в Париж, обикаляхме из криволичещите му калдъръмени улички със съмнителна чистота и дъх, но изключителна живописност, тук парк с разточителна позлатена от есента зеленина, там римски стадион, а навсякъде лъчезарни бъбриви хора, всеки от които бързаше за нанякъде, но по един деликатен и позитивен, нехарактерен за другите големи градове, в които съм бил, начин.

  • IMG_0850
  • IMG_0891
  • Lenovo_A1000_IMG_20171020_145049

Неусетно стигнахме до парка на Природонаучния музей, в близост до който беше и квартирата ни. Нищо различно, вече бяхме свикнали са тия няколко часа на приятни алеи, позитивни хора, много зеленина и красиви сгради, датиращи от период далеч по-романтичен от съвремието ни. Пресякохме го по диагонал и попаднахме на едни пътно-ремонтни дейности, които много напомняха тези на родна територия. Трима се подпират на интсрументО, един симулира дейност.

Наско проведе няколко телефонни разговора, остави ни в едно заведение, тропнато направо на булеварда, но кокетно и приятно, за да хапнем и замина нанякъде, за да вземе ключовете от квартирата. Препоръча ми да си взема телешко, ама не запомних как е на френски, та ядох патешко. Беше слънчево, но не прекалено топло, дори и за моите ескимоски разбирания за хубаво време. Жената си избра нещо си там с гарнитура картофки. Тук ще отворя една скоба.

Не, в Париж не е скъпо, колкото и да ме плашеха хиляда човека, преди да заминем. В хилядите заведения, подобни на това, в което се хранехме в оня ранен следобед, цените са поносими дори и за български джоб, а трябва да се отбележи и фактът, че никой дори не те пита дали искаш вода и хляб. А гурметата така и не ги открихме за тия три дена. Порциите са си съвсем нормални, дори не се побират на тия проклети мънички масички, които бяха единственото нещо, което ме накара да се почувствам некомфортно на френска територия, освен железния фалически символ на Айфел, разбира се. За него обаче после.

Наско се върна бързо, още не си бяхме дояли, а бутилката вино беше наполовина. Той също се присъедини към нас, повторихме с виното, побъбрихме си за това и онова… Всъщност, имахме много да си приказваме, защото вече изтича третата година, откакто работим заедно, а се бяхме виждали веднъж на живо, за двайсетина минути и се чувахме по телефона средно веднъж годишно. Всичката ни друга комуникация беше интернетска, но не се и налагаше да лакардисваме, разбирахме се с половина дума.

Така че и сега не обсъждахме работата, поне не и директно. Все пак разговорът се въртеше основно около „обществено – медийно – политическата“ ситуация у нас или по-скоро около липсата й. Добре че разнообразявахме и с по някоя шега, че иначе настроението ни рязко щеше да залинее. За добро или за лошо обаче, вече дотолкова сме навикнали на психоделичната родна обстановка, че стискаме зъби и приемаме неравната битка като мрачна действителност, в която единственият изход е да не се примиряваш и да не си мълчиш. Не след дълго се разделихме под лъчите на следобедното слънце. Наско си имаше служебни срещи, а ние все пак трябваше да си изуем обущата най-после.

Беше точно това, което ни трябваше. Два метра коридорче, петнайсетина квадрата спалня, кухненски бокс, колкото да се разминат двама човека в него и малка баничка. Че какво може да искаш повече!? Имаше уют. Никакви излишни детайли, никаква претруфеност. Просто, функционално, някак свойско. От едната страна на спалнята вместо нощно шкафче беше поставен огромен лакиран, но умишлено оставен с грубоватите си форми дънер. Първата ми работа, докато жена ми отмиваше умората от пътя и най-паче от емоциите в банята, беше да си оставя пълната до ръба чаша (в кварталните магазини, дори в центъра на Париж, марковият алкохол е по-евтин от в България. И по-качествен, в това не бива да се съмнявате, казвам ви го в ролята си на известен пияница, не като анонимен алкохолик. Пиянството е страст и взаимоотношение, взаимно уважение; алкохолизмът е толкова гнусен, колкото всички други –изми…) върху дънера и да добавя за разкош листовете, върху които се мъдреха драсканиците ми за втората част на „Иваил цар“.

Отворих прозореца, огромен за размерите на квартирата ни, даващ светлина и усещане за простор, след което се надвесих навън. Вече никъде не се пуши вътре. И с право. Дограмата беше стара, но старателно подържана. Облегнах се и запалих, като старателно издухах дима надалеч. Отсрещната фасада, на сградата, в която се помещаваше праисторическата сбирка на Природонаучния музей, беше изключително красива, макар (или може би заради точно това) да беше занемарена до някаква разумна степен. Имам предвид, че нито я бяха палнали като тютюневите складове в Пловдив например, нито пък бе „реставрирана“ по подобие на античната Сердика.

paris IMG 0883

Освен всички причудливи корнизи, фасади, естествено състарени от висотата на повече от век, архитектурните елементи и реалистичните образи на първопроходците на френските естествени науки, на които погледът ми не се задържа задълго, поне на първо време, огромно впечатление правеха релефите на причудливи сцени, които представяха такива съвокупления между различни видове, че сфинксът, нимфите и Кетцалкоатл ти се виждат като детска играчка.

– Уф, ама ти си отворил!

– Тъкмо допуших, отивам и аз да опитам парижката водопреносна система – капките се стичаха по настръхналата кожа на раменете й. – Нали знаеш, че някъде съвсем близо до нас изсипали нощно гърне на главата на Краля Слънце?

– Знам! – тросна се тя – И какво от това!?

Затворих прозореца и дръпнах пердетата по навик, макар, че отсреща живееха само скелети на динозаври.

Когато излязохме, все още беше късен следобед, но доста по-многолюден. Наско ни чакаше на уреченото място и запрашихме смело напред. Следвахме коритото на Сена, една доста прилична река. Със сигурност по-дълбока от ИскърО, но в никакъв случай не можеща да се сравнява с Огоста. Само някой да е посмял да ме обори с факти! Кое‘ си е нашО, е най-добро!

Шегата настрана, но нещата в Париж не са като онези извън Париж. Цялото корито на виещата се между островите и полегатите хълмове река беше хванато в капана на човешката упоритост и укротено, доколкото може някакви каменни диги, широка десетина метра крайбрежна алея и още един солиден пояс, за да задържат в кротост това извиращо от планините на Североизточна Франция чудовище.

Сена лъхаше на тихо спокойствие и лениво разнасяше корабчета, препълнени с азиатски туристи, които се снимаха в захлас. Сена разделяше града на две, но сплотяваше творческата енергия на Монмартр и Латинския квартал, защитаваше сърцето на най-древните поселения на Ил де Сите. Сена носеше свеж полъх, осигуряваше дом на мързеливите лебеди, поклащащи се като дракарите на Рагнар по почти недоловимото й течение, за да осигури уханен пристан на малките корабчета, акостирали край бреговете й.

Сена беше сърцето на Париж и го знаеше. Пулсираше с ленивите си вълни, плакнеше очите на града, зареждаше го с енергия, отнасяше греховете му, но не оставяше съмнение – черпеше силата си отдалеч, само минаваше, за да са наясно всички със стаената й сила, да се постопли на лъчите на нехайното есенно слънце и да продължи неизменния си ход към Голямото море на запад.

По бреговете й обаче животът съвсем не беше толкова привидно ленив, със стаена мощ, както под повърхността й. Напротив. Напреки. Тъкмо на обратно, ако щете. Разхождахме се в един оазис на спокойствието, обградени там, някъде високо над дигата, от представителни сгради, чиито архитекти са имали невероятен усет към детайлите; и от другата страна, пищните до разточителност дворци, музеи, катедрали, административни сгради.

Както казах обаче, животът между дигите на Сена съвсем не беше бавен като течението й, но, въпреки това, носеше притаената й сила. Никога не съм виждал толкова тичащ народ. Не става въпрос за хора, които си гонят бизнес делата. Говоря за жени и мъже, които се грижат за телата си. Нали елините били казали „Ако искаш да си силен тичай, ако искаш да си хубав тичай, ако искаш да си умен… тичай“. Та, така беше и покрай Сена. С тази разлика, че не се тичаше само, а се караха велосипеди, възрастни двойки се разхождаха със светнали лица по алеите, а деца на по няколко години съвсем безконтролно ритаха топка под мостовете.

Встрани, само на метри, се нижеше безкрайна върволица крайбрежни заведения. Някои от корабите също бяха превърнати в кокетни кръмички или големи, лъскави ресторанти. На всекиму според вкуса, както всичко тук. Наско Чобанов, като любезен гид, сочеше наляво надясно, обясняваше кое какво е, докато свят ми се зави, а аз само кимах с глава и си спомнях разни неща, които съм чел. На живо обаче беше друго. Пъстро място, с пъстри хора, пъстра архитектура, пъстри усещания. Това е Париж.

Пресякохме реката, за да видим „Нашата майка“. Сега, за да съм честен, не харесвам катедрали или каквото и да било друго фундаментално строителство. Това обаче не ми пречи да безмълвно да се възхищавам на дързостта и усилията, положени за да си скърша врата, за да видя архитектурните елементи, пищно украсяващи всичко, та чак до близо стометровата игла, забита в ясното привечерно небе. Размерите й наистина колосални, строена е близо двеста години от средата на XII до 1345 година. Обиколихме я откъм Сена, към която все ми бягаше погледът. Трудно ми е да се впечатля от каквото и да е човешко дело, колкото и величаво да е то, пред сътвореното от природата, к‘во да пра‘иш, характер…

Пред входа на „Нотр Дам“ се разделихме с  Наско с обещание да се срещнем по-късно. Имахме време да пообикаляме, но вътре нямаше да се влиза. Предварително се бяхме уговорили, че това пътуване до френската столица е само за опознаване и маане на гащи насам-натам. Друг път, други пъти ще се влиза в детайли, няма какво да си препълваш главата с емоции. Нямаше време, а и само Лувъра би ни отнел поне десетина дена за що-годе щателна обиколка, та така. Даже и да не бяхме го мислили обаче, още при „Норт Дам“ щяхме да забравим таз песен любовна, защото на опашка от десетки метри се бяха наредили стотици хора, поне половината, от които азиатски туристи на преклонна възраст. За пореден път се убедих, че пенсионната система в Япония работи зверски добре, повисяхме минута-две да позяпаме фасадата, но погледът ми все си бягаше към водите на Сена.

  • IMG_0848
  • torlaka-paris-04

Продължихме напред и не след дълго стигнахме до Лувъра. Като казвам „стигнахме“ имам предвид точно това. Влязохме през един огромен вход, но само минаването през вътрешния двор с умерен ход ни отне около пет минути. Огромните крила от двете ни страни така и нямаха край.

– Как го топлят тва? – избоботих – За една година трябва да изсекат целия Булонски лес…

Жена ми не отговори. Отдавна е свикнала на глупостите, които бълвам дори и на сън. Да, усещането беше за величие, но въпреки (или именно заради) огромните размери на сградата, която ни обграждаше от три страни и на вътрешни двор, усещането ми беше за липса на пространство, все едно нещо те притискаше и едва си поемаш дъх. Разбира се, не мога да отрека невероятната красота и финес, с които е замислена, строена и орнаментирана тази безкрайност от стаи, коридори, стълбища, бални зали, покои, но какво да се прави, такова си ми е мисленето. Красива, импозантна, но сграда. Нищо особено. Е, разбира се рязко изпъкваше на фона на неугледната стъклена пирамида, пльосната ей така в двора, но нея се опитах дори и да не я поглеждам.

  • IMG_0854
  • IMG_0857
  • IMG_0864
  • IMG_0865
  • IMG_0866

Безкрайният парк, който пресякохме после обаче ме остави напълно безмълвен. През цялото време си представях как си десетки френски крале са обикаляли по многобройните широки алеи със свитите си, усамотявали са се с фаворитките си в закътаните сред дърветата павилиони, решавали са със съветниците съдбините на страната си  шепнешком в затънтените храсталаци. Въображението ми почти ги материализираше в онази свежа привечер и напрягах паметта си, за да си сглобя детайлите в облеклото, прическите, порядките през различните епохи.

Тъкмо се наслаждавах на безвремието в този наистина огромен парк, когато жена ми посочи и рече радостно:

– А! Ето я!

– Нали се разбрахме нещо… – настроението ми се изпари мигом.

– Добре, далече е, вече е късно, може утре да отидем… – отвърна с въздишка. Тук вече смълчаните алеи за пръв път чуха, че мога да говоря и на доста висок тон:

– Още, когато се разбрахме да идваме в Париж ти казах, че до тоя грозен гръмоотвод не искам да се приближавам! Дори и съвременниците му не са го харесвали! Погледни какви сгради, алеи, какъв усет към детайлите и там! Купчина винкели!

– Ама обещах на баткото да я снимам…

– И аз какво общо имам с това!? – набирах скорост – Отиваш утре по светло, снимаш, ако искаш се качвай, слизай, каквото ти е кеф. Не разбирам обаче защо ти казах, че на едно местенце в тоя огромен град те помолих да не стъпваме и ти…

– Но това е символът на Париж! – лекото объркване остана в миналото и момата тръгна в контраатака.

– Значи някой тъпанар се изтъпанва пред десетина човека и казва какво е символ и какво трябва да е най-голяма забележителност, те го повтарят на други, ония на трети и в един момент аз трябва задължително да видя тая надървена пишка, щото някакви умници ще ми дават наклон на мойта пишка, така ли!? – мълчание. Много дразнещо в подобна ситуация – Пак повтарям, нямам нищо против да идеш. Дори бих те изпратил докъдето не се вижда и ще се полутам из уличките.

– Ами, може и така да направим…

– Не няма! Едно си баба знае, едно си баба бае. Това като с Рим и папата. Все едно, ако не го видиш и светът ще започне да се върти на обратно…

paris IMG 0867

Не млъкнах дълго, пресякохме Сена, и по спомени се насочихме в горе-долу правилната посока. Не ни отне повече от половин час, ама аз си дуднах през цялото време, няма да се съмнявате. Когато най-после стигнахме, се оказа, че съм напълно прав. Пълна грозотия, поне според мен, а аз не съм спирал никой друг да я вижда. Създава същото чувство за незначителност на индивида и грандомания като Лувъра, но за сметка на това е и тотално безсмислена. Само не ми обяснявайте за телевизионните антени, ресторантите по етажите и гледката. Единственото нещо, за което бих приел, че е полезна, е спадането на нивото на холестерола и влизането в добра форма, ако я катериш през ден-два пеш. Огледах я дълго и внимателно, за да се уверя, че не съм предубеден, но не беше така. Ако се доверя на чичко Фройд бих казал, че на чичко Айфел пишокът му е бил по-малък и от на мутрите с хамърите, ама айде… Добре, че наснимахме каквото наснимахме и Наско се обади.

Щом пак се докопах до алеята покрай Сена настроението рязко се подобри. Светлините на града се отразяваха в черните води на реката, корабчетата с туристи и онези, закотвени по брега, изглеждаха някак нереални, но неизменните бегачи си бяха там. Нападателното настроение на жена ми от сутрешни полет се беше изпарило и вече и двамата спокойно си се заглеждахме по представители на противоположния пол. Ами, знам клишето, че българките са най-хубави и до оня ден бих се съгласил, но смесването на гени в Париж, позитивната житейска философия, спортът, положителната енергия правят така, че да мисля, че там има повече красавици на глава от населението, отколкото у нас. Не знам, може и така да ми се е сторило, щото емоцията ми беше нова, но и жена ми се съгласи. След няколкото обичайни сдърпвания вече си бяхме в нормалното състояние и тя ми показваше пички, ако случайно съм пропуснал да фокусирам някоя, аз на нея – пичове и обсъждахме надълго и нашироко, с елементи на пацифистични спорове от време на време.

Наско не е излишно многословен, както споменах, но и не е нужно. Като се срещнахме, продължихме разходката си, той ни разказа някои пикантни истории за разследванията, който Биволъ печеше, без да влиза в подробности. Интересно ми беше, защото, макар и да сътруднича близо три години в сайта, стоя малко като привнесен с моята публицистика в дълбоките води на разследващата журналистика.

paris IMG 0877

Тъкмо се зарекох, че следващата вечер ще седнем в някоя от безбройните ярко осветени и отрупани с хора, които се наслаждаваха на времето и прекарването си, кръчмички, когато Наско просто посочи и рече „Тук сме“. Явно познаваше обстановката отлично, защото докато се настаним, той вече беше поръчал и приближаваше с бутилка потно бяло вино и препълнена чиния със стриди. Сена, бяло вино, стриди, весели лица, деликатни силуети в полумрака, които възбуждат въображението ти… Добре си прекарахме тази вечер. Когато станахме, осъзнахме, че със сигурност за този ден сме минали повече от трийсет километра. Наистина беше време да се прибираме. Леглата в Париж са твърди и не скърцат, както и би трябвало, ако съдим по славата на французите.

Утрото на втория ден ми даде надежди, че ще мога да реализирам коварния си план. Валеше, а небето беше кацнало на отрупания с причудливи, но изящни орнаменти покрив на Природонаучния музей.

– Добре, че не оставихме присядването край брега на Сена за днес… – казах, като отворих широко просторния (да, точно това определение му приляга най-добре) проозорец, но си мислех съвсем друго. Усещах, че днес ще си прекарам като руски турист на Черноморието, съчетавайки в едно алкохолния и секс туризма от семеен тип.

Това е грубата действителност, когато имаш три малки диванета, от които можеш да се отделиш максимум за десетина дни в годината (макар това по-скоро да важи за жена ми, при мен е по-друго, с петдесетината ми представяния на книга). След като помързелувахме, все пак излязохме, за да хапнем по нещо , но времето не беше хубаво за сядане навън, а вътре парижките заведения са направо клаустрофобични. Затова си взехме нещо подобно на нашенските джобове с всевъзможни салати и късчета месо вътре. Пътьом отнесох и един кубински ром, така че бяхме подготвени за всякакви обрати на съдбата.

Намръщеното време придаваше особено очарование на Париж, но просто не си заслужаваше да обикаляме из локвите. Явно и другите хора мислеха така, защото на фона на това, което видяхме вчера, улиците можеха съвсем спокойно да се нарекат пусти. Голяма част от времето прекарах пушейки на прозореца. Гледах забързаните в ситния дъжд хора. Никъде не съм виждал такава шарения, но пък не съм виждал и толкова непринудено отношение към различното.

Гейовете и от двата пола (за съжаление на мръсното ми подсъзнание повечето от моя) си се разхождаха най-спокойно хванати за ръка, прегърнати, смееха се целуваха се и никой не се обръщаше след тях. Тийнейджъри от европейски, африкански, арабски и азиатски произход преминаваха на весели тумби, забулени жени държаха под ръка елегантни, издължени местни контета, красиви, дългокраки блондинки не си и помисляха, че има нещо лошо в любовта им с мъже от Централна Африка. Изброявам само част от тази пъстрота, защото тя с думи не може да се опише. Независимо дали ни харесва или не, това е пътят на бъдещето и няма да го променят нито европейските пуритани, нито джихадистите. Нищо не може да спре чисто човешкото любопитство, желанието да опознаваш различното, да го осмисляш, дори да го опитваш. Все пак преди няколко милиона години предците на всички ни се пръснали от една пещера, нали?

Излязохме чак късния следобед, но пък уцелихме точно момента, в който дъждът се засили, та се подслонихме в една от безбройните малки кръчмички. За щастие се размина бързо и на двамата ни се щеше поне малко да се поразтъпчем. Тръгнахме почти напосоки, наслаждавайки се неизменната деликатна мащабност на архитектурата и усмихнатите лица. Нямаше за къде да бързаме, имахме цяла вечер да се загубим и да се намерим. Все пак си имахме цел – искахме да разгледаме Люксембургските градини. Не усетихме времето, докато стигнем до там. За друго не знам, ама в Париж няма как да се почувстваш скучно, още повече, когато си в града за три дена. Макар и да бяхме подготвени от вчерашните преживявания в околностите на Лувъра, лично мен градините около двореца на кралския брат, херцога на Люксембург, чиято столична резиденция се помещавала тук, ми се сториха безкрайно по-красиви и приласкаващи. Съчетанието на цветове и меките форми някак убиваха усещането за грандоманщина, което в Лувъра лъха отвсякъде. И самият дворец на херцога направо си изглеждаше като кокетна провинциална къща, сравнен с огромния музей, за който придобихме само визуална представа предишния ден.

Малките езерца, безкрайните и безбройни цветни лехи, усамотените алеи и павилиони (французите наричат така големи беседки, направо сгради, някой да не помисли, че там се продават семки и бомбонки) дават топлота на усещането. Неусетно бяхме започнали да се движим още по-бавно и се наслаждавахме на времето си. Колкото и безумно да звучи след Лувъра двореца на люксембургския херцог и околностите му ми се сториха някак по-човешки и в добрия смисъл на думата непретенциозни. Като се замисля, има и нещо доста показателно в това. Да си брат на краля в ония времена е било много по-комфортно, отколкото да си самият крал. Разбира се, ако не си завладян от болни амбиции. Оставаш някак встрани от интригите, кроежите, ламтенето за власт, отровителството, душенето в покоите, камите между ребрата. Може ми и сградите са поели тия енергии…

Прекосихме Люксембургската градина с все така тържествени походки. Това място някак подсъзнателно те кара да се успокоиш и да дишаш с пълни гърди. Остров на спокойствието в невероятното стълпотворение навън. За сметка на това връщането към реалността е почти болезнено, но бързо се свиква. Вече се здрачаваше, когато се насочихме към площад „Сен Мишел“ със заблатеното му изкуствено езерце. Тайничко се надявахме да си намерим приятно местенце, за да вечеряме. Дъждът беше спрял, облаците като че ли се отдръпнаха леко, ситуацията изглеждаше обещаваща, но още с приближаването си натам разбрахме, че няма да е толкова лесно.

  • IMG_0887
  • IMG_0888
  • IMG_0889
  • IMG_0890

Улиците и тротоарите наподобяваха мравуняк. Всеки се разминаваше на магия, макар и никой да не бързаше или да губеше доброто си настроение. На „Сен Мишел“ всичко беше пълно, дори претъпкано. Въздъхнах и тъкмо бях тръгнал напосоки, за да търсим нещо друго, когато в последното заведение преди да излезеш от площада, току пред нас, мъж и жена на средна възраст станаха и е отдалечиха с ефирни походки, сякаш не стъпваха на земята. Докато се обърнем, сервитьорът беше разчистил и поставил две менюта, след което ни поздрави с приветлива усмивка и захвърча нанякъде да приема безкрайните си поръчки.

В Париж наистина цените не са неразумни, пък и готвят вкусно. Освен това има хубаво вино, което дори аз, за когото тази напитка е… просто приспивателно…, оцених по достойнство. Това, което не преставаше да ме изумява обаче, беше, че невероятното количество хора, които все повече се струпваха на площада, просто говорейки си, минавайки за някъде, бързащи за метрото или търсещи свободни места по опасалите го от две страни заведения, не ме изнервяха, въпреки относително развитата ми енохлофобия.

Допихме бутилката вино на малки глътки. Вече беше време да се прибираме, че утре беше последният ден и, преди срещата, трябваше да пообиколим магазините, за да напазаруваме подаръци. А, ако ненавиждам нещо повече от тълпите, това е шопингът…

Но и това премеждие се оказа почти приятно, имайки предвид, че не се бухнахме в някой мол, а се заразхождахме из едни затънтени калдъръми, между спретнати малки къщички, долепени една до друга, които напомняха донякъде на нашата градска архитектура от началото на миналия век. Или по-право, тя напомняше на тях. Учудващо за такъв туристически център, но много магазинчета бяха затворени. Може би заради ранния час. Наско изрично ни беше предупредил, че само в подобен тип дюкянчета можем да намерим нещо, което хем да си носи духа на Париж и да не е made in China, хем да е на относително разумна цена.

Тъй като хлопнатите кепенци ограничаваха възможностите ни за избор, накупихме каквото бяхме намислили, без много да се кумим, което ми достави огромно удоволствие. Направихме си още една приятна разходка. Довечера щяхме да се видим с хората, заради които всъщност бяхме тук, а утре сутрин – на самолета.

  • IMG_0851
  • IMG_0879

Времето отново беше мрачно, аха да завали, но не прокапваше. Изненадващо, но мисълта, че е последният ден от престоя ни, ми беше неприятна, макар и никога да не съм харесвал екскурзиите в градски пространства. Шляхме се безцелно, хапнахме, после се прибрахме в квартирата и просто изчакахме да дойде време за срещата с Наско Чобанов. Мина доста бързо и поехме към уреченото място. Решихме да отидем пеша до крайната си цел – ресторантът, в който Макрон празнувал победата си на президентските избори.

Дръпнахме му поредната хубава разходка, а вече се свечеряваше. Домакинът ни продължи да ни показва сгради, църкви, паметници, докато главата ми се замая. Париж наистина си искаше минимум месец, за да разгледаш поне историческата му част.

– Не очаквай нещо кой знае какво, нямаше никакво време за организация. – предупреди ме той, но нямаше никакъв смисъл. Аз вече бях получил повече положителни емоции, отколкото бях очаквал.

paris balzak

Снимаха ме до паметника на Балзак. „Балзак и Торлак“, пошегуваха се, а после влязохме в ресторанта. Беше огромен, пипнат с вкус, в никакъв случай не парадираше с луксозност и както повечето неща в Париж омайваше с уют. На мен обаче друго нещо ми направи най-силно впечатление. Тук за пръв път за три дни видях нормални маси. Големи, дървени, лакирани маси, на които можеш да си сложиш храната и напитките, без да притесняваш, че другите около теб трябва да ядат на крак.

Запознахме се с останалите. Обстановката моментално се получи задушевна, все едно се познавахме от години, а не се виждахме за първи път. Всъщност, през цялата вечер май най-малко говорихме за литература. Повечето присъстващи бяха чели книгите и именно затова бяха тук. Изказаха похвали, окуражиха ме да продължавам все така, зададоха ми няколко въпроса относно сюжетите и после се заговорихме за това какво се случва в България. Оказа се, че всички ме познават много по-добре от блога ми и публицистиката ми в „Биволъ“, отколкото от литературата.

И преди съм го казвал, та мога само да го потвърдя. Процентът на българите, които живеят в чужбина и са по-добре информирани и познават по-обективно ситуацията у нас е много по-голям от този на родна земя. Не беше нужно да обяснявам каквото и да било, просто дискутирахме ситуацията такава, каквато е. От думите им си личеше, че ги боли, че са заминали, мен пък ме болеше, защото беше кристално ясно, че почти всички нямат никакво намерение да се върнат, ако не се случи нещо. А, както знаем от момента на раздялата с илюзиите за дядо Коледа, нещата не се случват ей така. Трябват си воля и усилия, пък и много други неща. Но да не ви занимавам с тягостни и до болка познати на всички ни теми.

Ако изключим затихващата и отново набираща тема за състоянието на България, прекарахме си много приятно. Хубаво е да виждаш на едно място хора, които не само се трудят здраво, но печелят добре и имат самочувствие на личности. Времето неусетно отлиташе и дойде моментът, в който се разделихме сърдечно и излязохме в дъжда с безкрайни пожелания за положителни неща. Валеше силно, така че се качихме в такси и за пореден път се зазяпахме в светлините на града, човешките силуети и очертанията на сградите. Мислех, че искам някой ден да се върна тук, но за повечко време.

– Няма да те вземам с мен, виж колко много сгодни каки има…

– Че кой е казал, че аз като дойда ще те вземам с мен?

Трябваше да станем сравнително рано, защото „Шарл де Гол“ си е далеч от центъра, та дори и с метрото. Излишно е да казвам, че и то, и процедурите по чекиране на багажа за много по-оправни от софийските, но това не е от толкова голямо значение. От значение беше, че се настанихме удобно, цяла Европа беше покрита с облаци, та нямаше какво да ни разсейва от спомените ни. Отгоре на всичко и стюардесите Air France бяха далеч по-неугледни от българските си колежки на отиване, така че пътуването премина без особени дразнители на сетивата.

– Утре представяне в Чирпан. – усмихнах се.

-Да. – отговори жена ми, когато самолетът плавно се вдигна над облаците.


Чете ли ви се още от Стоян Николов-Торлака? Книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“, „Май ше ни бъде…“ и „Иваил цар“ можете да поръчате в нашия Магазин

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

„Иваил цар - книга първа" - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек.


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

 

 

  • 27 април - Ботевград, Библиотека "Иван Вазов" - представяне на Северозападната трилогия и "Иваил цар"
  • 5-6 май - гр. Чипровци, Фестивал на Чипровския килим - участие с щанд на изложението

Читатели за Иваил

"Най-добрия исторически роман, който съм чела"
Бойка Костадинова

ВИЖТЕ ОЩЕ

В медиите

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги

Интервю за Успелите.бг

 DSC0945

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Прочети още...
 

Снимки

ot-chitateli-016.jpg

Фейсбук

Loading ...