И к‘во пра‘им сега?

Днес е изборен ден и не му е времето да се отправят каквито и да било послания, склоняващи хората да отидат и да пуснат бюлетината си за този или за онзи. Сега, колко е правилно да се преструваме, че живеем в някакъв измислен свят, не мога да кажа. Дали избирателите, чиито глави месеци наред са пълнени с агресивни и натрапчиво повтарящи се като китайско мъчение внушения, принуждавани са на всяко кръстовище да гледат плакати с изкуствено ухилени физиономии и изпразнени от каквото и да било съдържание слогъни, и са облъчвани от всички видове медии, държавни, частни и социални, кой е правилният избор, ще могат да си отдъхнат в деня за размисъл, да си съберат и днес да дадат гласа си необременени?

Междувременно минавайки към секцията по същите улици, окичени с плакати като Пекин с фенери на китайската нова година. А ако се събудят малко по-късничко, биват заливани с всевъзможни предварителни резултати, които хич, ама хич не са по-силен инструмент за манипулация от това да кажеш за кого би гласувал и да се аргументираш на всеослушание. Нали? Ако обаче анахронизмите в Изборния кодекс са ни сериозен проблем, значи сме решили много други, а ние не сме, така че нека обърнем малко внимание на тях, защото по време на предизборните кампании обществото по принцип изпада в умерена летаргия и се поддава на различни чудотворни идеи ала „като дойде следващият месия и всичко ще се нареди от само себе си“. Светът не спира да се върти, обаче…

Независимо от конфигурацията, която се получи в следващото Народно събрание и продължителността на живота му, ние имаме последен шанс да се фокусираме в няколко проблема от първостепенно значение, ако искаме страната хептен да не тръгне на затръквация. Не, хич не драматизирам, изобщо не ми е в природата, но се плаша от непогрешимия инстинкт на българина да кълве на абсолютно безсмислени за бъдещето му кьорфишеци, а да не обръща внимание на гредата в окото си.

Дали имам предвид, че изборите, които ни представят като вълшебната пръчица, с която можем да си постелем благоденствие, стига да налучкаме правилното заклинание, са безсмислени? Е, не чак, но до голяма степен да, поне в нашата конкретна ситуация. Нима има някой, който да не вижда т.нар. системни партии колко са се изчерпали и какви смехории представят като дневен ред на обществото? Така че в случая не е важно кой ще спечели, а какво ще го накараме да свърши, след като докопа кокала. Няма да стане лесно – трябва як обществен натиск. Но няма да е и толкова трудно, защото по всичко личи, че семейните бижута на водещите политически сили ще са на кантар в Народното събрание и, който и да е на власт, ще трябва повечко да се съобразява с малките партии и общественото мнение.

Искам да спомена само три теми, които ми се струват от първостепенно значение. Останалите десетки не знам какво да ги правя.

На първо място е радикалната съдебна реформа. Няма да се уморя да повтарям, че срастването на мафията с държавата и безнаказаността на престъпниците са най-големият бич за България. Инвеститорите се страхуват да влагат пари тук, за да не бъдат рекетирани от мутри и шантажирани за рушвети от чиновници. Никой млад и способен човек не иска да остане в страна, където политиците крадат наравно с бандитите, пият си пиенето с тях и се хилят в очите на народа. Никой какъвто и да е човек не иска да живее в държава, в която се знае за кое престъпление колко трябва да дадеш, за да не попаднеш зад решетките, а престъпниците си дерибействат на воля под закрилата на органите на реда. Кой иска да гледа как унищожават природата пред очите му, купуват бъдещето му в гетата за двайсет лева, обират го по пладне, а виновните не получават възмездие? С тази съдебна система сме обречени да сме бедни, нещастни, пренебрегвани, унижавани и експлоатирани. Нищо не може да се промени съществено в положителна посока без радикална реформа или преди нея. Докато политиците и престъпниците, отговорни за блатото, в което се превърна безкрайния „преход“, не започнат да влизат по затворите един по един или на групички, другите неща не са от съществено значение.

Същото важи и за медиите. Без независими, критични към властта и несправедливостите в обществото медии с ясна собственост и финансиране, едва ли можем да очакваме политико-икономическият климат у нас да се промени съществено. В момента болшинството медии са просто марионетки на силните на деня и вече дори не си правят труда да скалъпват неистини и полуистини. Сега те бълват откровени лъжи, разчитайки на неограниченото финансиране, опорните точки, броя, мощта си и рехавата съпротива от страна на нормалността и коректната журналистика. Така буквално удавят редовия читател/слушател/зрител в помията и създават изкривена реалност, угодна на стопаните си. В подобна среда на лъжа и дезинформация, при тотална липса на свобода на словото, едва ли би могла да функционира която и да е демократична система.

И понеже не трябва да си заравяме главата в пясъка, а да осъзнаем, че светът, в който живеем, се променя със стряскащи темпове, е редно да обърнем внимание и на външната си политика. Ама не „в Брюксел казаха…“, „помолих Путин и той…“, „държавният секретар на САЩ пристигна у нас…“, „организираме среща с Ердоган…“. Не. Това не е външна политика, а подаване на задника в различни посоки според случая. Става въпрос за цялостна външна политика, защото, колкото и да не ни се ще да го признаем, нещо грандиозно се мъти и на югоизток, и в Кремъл, и в Белия дом, а ЕС е заложник в това надборване на не особено далновидни гиганти. И ние сме точно на първа линия, ама не на плажа в Слънчака. Нужно е да получим възможно най-сериозни и конкретни гаранции от партньорите си в НАТО. Не става въпрос за американски бази у нас. Ердоган и Путин трябва да бъдат укротени. Не с полумерки, защото се видя, че те не водят до никакви резултати. Не и с война, тъй като това най-вероятно би довело до края на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Сами нямаме шансове, това е работа на атовете, но мулетата поне могат да не се нямат истерично и непоследователно насам-натам, за да не утежняват допълнително положението. Нужна ни е принципна и ясна позиция, която да отговаря на националните ни интереси и да отстояваме последователно. Звучи просто, но само, ако не познаваш българската външна политика през последните седемдесет и повече години.

Изборите ще отминат. И наистина не е особено важно кой ще спечели. Който и да е, няма да иска да реформира съдебната система, да изчисти авгиевите обори в медиите или да каже ясно какво мисли България за световната геополитика в момента. Политиците не са склонни да са конкретни, още по-малко, когато подобна конкретика би им навредила лично и директно. Така че пак на нас остава да ги ръчкаме неуморно. Ако успеем да ги накараме да действат ефективно в тези посоки, нищо чудно и да имаме по-нормална държава преди следващите избори, макар и да е твърде вероятно да са предсрочни…