Авторът лъже
- Детайли
- Категория: Разкази
- Публикувана на Четвъртък, 28 Юни 2018 15:17
Хммм… Пролетна вечер, ама къснопролетна, да не кажа раннолятна. Обаждаш се на приятели да ти правят компания и да ти помогнат поне малко да се изтръгнеш от самотата. Приятелите обаче са на твоите години, в средата на двайсетте и точно в този момент никой от тях не е достатъчно свободен, за да бъде част от напоителната ти привечер, макар и да знаеш, че всеки има силно мотивирано желание да се присъедини към теб.
Ти си човек, който говори грубо с другите, това е факт, който няма да се промени с времето, но, за сметка на това, имаш сравнително приемливо чувство за хумор и здрав черен дроб, та хем можеш да разсмиваш хората, хем и да ги носиш до квартирите, а понякога и до родните им места, ако се наложи да постъпиш така след прекалено тежка вечер. Тъй като обикновено си по-трезвен от около 99% от ония, които са наоколо.
Спиртните напитки в тази история обаче не са от особено значение. Всъщност, не е точно така. Когато си самотен, ти се консумира спиртна напитка. Може да си сам и да не си самотен, може да си обграден от стотици хора и да се чувстваш най-самотния човек на света. Историята познава всякакви случаи.
Но, така или иначе, бях самотен. В главата си. Самотата в главата се засилва с всеки ден. Така се случва и с безсънието, и с усещането за несигурност, и с неудоволереността, та ако ще на Луната да си стъпил.
Когато влязох, посърнал от провала си в дипломацията с приятелското си съсловие, до един безспорни пройдохи точно като мен, я видях. Не знам. Да не беше на малко повече от мен, ама и да е била, беше твърде привлекателна. Седеше навън, под ония чинари във вътрешния двор, който изблъскваше градските шумове, сякаш бяха в друга Вселена.
Видях я в гръб, загледах се на две педи под врата й и оцених, че съвсем не е притежател на най-неприятно изглеждащия… уф, добре, нека веднъж и аз да съм цензурен… на най-грозните задни части на Балканския полуостров. Добре, да съм себе си: имаше много, ама много хубаво дупе, набутано (предполагам не по най-лесния начин) в тесни кожени панталони, които го правеха да изглежда дваж по-хубаво.
Ако се питате дали седнах така, че да имам панорама, значи сте идиоти. Седнах точно така, че да притежавам прекрасна гледка към страховития й задник, а тя ми се отблагодари, поставяйки лакти на бара и запъвайки възглавничките на пръстите на краката си, така че да ми даде по-добра гледна точка.
Ако изключим бармана, млад, но скоропостижно оплешивял и нашишкавял мъж, който по съвместителство изпълняваше и функцията на сервитьор, си бяхме двамата. Аз и тя.
Когато си поръчах първата мента и тя отпи от шарения си коктейл, извръщайки още по-шарения си поглед към мен, разбрах, че всички шансове да погледна под роклята й, нацапана с едри сини цветчета, приличащи на лилии, са големи. Беше сравнително висока, което ми харесваше, обичах високите жени, особено, когато имат цвета на морето в слънчев ден в очите си.
- Сам ли си? – попита, без да влага никаква емоция в гласа си. Равен като острие на бръснач.
- Чакам приятели – отговорих, след като преглътнах два или, може би, по-правилно, три пъти.
- Наздраве! – отговори. Когато се извърна и се усмихна, видях, че е по-възрастна, отколкото си мислех първоначално. Бръчките ѝ застрашаващо искаха да извадят красивите ѝ очи, но въпреки това беше забележителна жена. На желанието ми да я докосна не пречеше и не особено опънатата кожа по оголените от лятната ѝ рокля рамене.
- Наздраве!
Пих втора, че и трета мента, тя също не остана с един шарен коктейл. Тя си беше там, на бара, а аз се свирах на масата си и зяпах разсеяно в малоумния сериал, който вървеше по телевизора.
- Няма ги твоите приятели – каза тя след… не знам, може и повече от час да е минало.
- Бесен съм им! – ударих с отворена длан по масата. – Но сега им е сезонът, работят по туристически агенции, може и да си имат служебни ангажименти.
- Ще ги чакаш ли още? – гласът ѝ беше такъв, че всеки мъж иска поне веднъж в живота си да чуе точно този глас.
- Нека… - започнах аз и надигнах ментата си.
- Аз тръгвам, а ти както пожелаеш. – Тя стана и лилиите се разляха в дрезгавината на задрямалата кръчма.
Първата попаднала ми банкнота. Барманът я хвана във въздуха, преди да се строполи като птиче с прекършени крилца в краката му.
Когато отворих вратата, тя ме чакаше отвън. Обгърна ме с дъха си и разтуши пресъхналите ми устни с тлъстия си, влажен език. Усмихна се и ме погледна. Този път бръчките не видях. Чух само.
- Идваш ли с мен? – Не отговорих сякаш цяла вечност, но ръката ѝ ме поведе, а аз не се противих. Дори наопаки…
Aко ви липсва някоя от книгите на Торлака, може да поръчате "Иваил цар", книга първа и книга втора, както и Северозападната триогия ("Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде...") в нашия Магазин.
