Облогът

smok oblogat

Прокопи не беше правен у дирник, да кажеш, че нема акъл за пет стотинки у главата. Кръчмарин човек прост видели ли сте? За ква ще друга работа да е, мое да се намери некой тъпанар да я връши криво-лево. При кръчмарството не минават подобни мераци. Станеш ли един път зади тезгяхо, за нема и месец ше се провиди, ше те бъде ли, нема ли да те бъде. Ората са го казали преди камара време – кръчмарин и курва се ражда, не се става.

Честно казано, он неколкократно се беше псувал на акъл през тиа неколко месеци, откво се зафана с тоа облог. Колко повече времето минуваше, толко повече Прокопи разбираше, че е лапнал голем залък и нема да е чудно, ако се задави. Макар че подобни облози, басове и секви щуротии се разиграваха у хоремаго секи божи ден. Кръчмарино обикновено беше активна страна у тех. Или поне се явеваше арбитър. Иначе го налегаше скуката и изпадаше у мрачни настроенеа.

Некой модерен психолог би казал, че едновременно са го застигнали кризата на средната възраст и депресеата от тва, че секи божи ден през последните дваесе и кусур години праеше се едно и също. Събуждаше се, опрааше се набръже и отодеше да отвори кръчмата. Висеше цел ден у ньеа, там посрещаше секи залез, тръпеше радостни викове и пиянски спорове, чистеше строшени чаши и омазани с кво се сетиш маси, с растещо отегченее чекаше да дойде десет часо, та да изгони клиентете и да затвори, ама понекогиж они се случаваа ербап ора и му се беше налагало и до три-четири нощеска да седи и да ги чека най-после да си наплънат бездънните гръла със скоросмрътница.

Затва и облози, пиянските ежения на съселяните му и по некоя новина кой е забегнал по градо, кой е умрел, кои са се били на вадата за поливане, го спасяваха донегде от скуката на ежедневието. Тоа никогиж нецепен бас обаче беше по-специален за ньего. Не ставаше въпрос само за разтуха. Сичко беше заложено на карта.

У селото открай време имаше един адет. Тия пусти откачалници много обичаха смок да едат за мезе. Откъде се беше явнала таа традиция, никой не помнеше. По турско време агата беше побеснел от яд, коги разбра за ньеа и накара да затворат кръчмата. Тва било дело на Шейтана. Ората обаче се не отказаха и почнаха да се сбират на Страхилова ливада нади мандрата и там да пиат юта рикиа и да си побоцват смочешко месце.

После дойде българското царство, дигнаха църква у селото, а попът не даваше на никой, къде одеше у кръчмата, да прекрачва праго на храма. „Змията е злото. Она е подлизнала Ева по пъто къде дверите адови. Погански грех връшите вие!“, разпрааше он ядно. Селяните го слушаха спокойно, после бегаха по баирете, докопваха некой смок по разфръганите насегде камъняци и го носеха на кръчмарино да им го готви. „Иди му обясневай, че едно си е змия, а съсем друго е смоко“, заключеваха они мъдро.

Коги комунетата дойдоха на власт Продан Рангелов, партийното величие на поречието, си постави като цел номер едно да прекрати тоа обичай еднъж завинаги. За ньего тва беше „анархофашистко“, „контрареволюционерско“ и „империалистическо“. Он твръдеше, че само гораните, тиа предатели и противници на народната власт, едат смокове горе у Балкано. Добре, и да беше така, на кой му пукаше? Гораните да едат кво сакат! Селяните си арексваха тайната рецепта за смочешко мезе и те тва си е!

Таа рецепта се предаваше от кръчмар на кръчмар от памтивека. Колко и да се беа пробвали поколенее след поколенее да я докопат, не стана. Кръчмарете я вардеха ревниво и не си отвараха устата, независимо дали ше ги напиат на тугли, дали ше ги плашат с бой или па ше ги подкупват. Нищо се не казуваше и тва си е. Странното беше, че они немаха никва изгода от таа тайна. Та да приготват смок, они не зимаха и стотинка.

Достатъчно беше некой селянин да го донесе, да го просне на тезгяхо и готово. Оттука натам кръчмарино се затвараше у задната стаечка и кво връшеше никой не знааше. Единственото, къде беа разбрали, беше че месото се кисне у неква саламура. Със сигурност я имаше, оти ем мръвките се топеха у устата, ем кръчмарете сервираха по масите готовото мезе повече от дванаесе часа след като им донасаха смоко.

През целата си многовековна история таа традиция не беше срещала по-биковит противник от Продан Рангелов. Едва ли не пръвата му работа като го назначиха, беше да издаде заповед, че под заплаха от най-строги наказанеа се забранява да се едат секви видове влечуги. Таа заповед беше напечатана от секретарката у барем дваесе екземпляра и залепена на Кметството, Читалището, кръчмата и по сички стлъбове за улично осветленее по центъро на селото.

Пръвоначално посетителете на хоремаго малко се стреснаха, нема кво да си кривиме душата. Тва си беше нова власт и не смееха да й трошат атъро. Па и се чуваха секви истински и измислени истории относно нещастната съдба на тиа, къде се беха осмелили да се противопостават на партийната воля. Стресканьето обаче не продлъжи много време. След нема и две седмици позивите против ексцентричнио кулинарен навик загадъчно изчезнаха, а Прокопи сбра най-личните мъжоря, редовни посетителе на питейното заведенее.

Коги сичките вече беа наседали у тъмното помещенее, он им принесе юсчета с рикиа и се прокашля.

- Така! – надигна гласище Прокопи, ама се усети за по-специалните обстоятелства и продлъжи по-шъпнешком – Ножо е опрел у кокало! Турчино ни не е прекръшил, попо ни не прекръши, та баш те тоа те слекшо Продан ли ше ни се качи на главите!? Мани другото, а е и приоданец! Зет на къща!

- Мене ми не пука ич къв е! – среза го кмето Олимпи без време – Я си сакам мезето от смок, та ако ще да ни докарат и монголец за партиец тука. Требва да спасиме мезето, оти иначе тва не е живот.

- Само като оратите и ми потекоа лигите… - намеша се и даскал Дзико.

- Спокойно! Я съм измислил план! – кръчмарино шибна юсчето на еднъж.

- Казувай бръже, ти макя, ти баща! – обади се Гошо Казанджиата.

---

Продан Рангелов имаше навик секи ден да обедва у кръчмата. Кък казахме, човеко беше зет на къща и ич му се не щеше да се прибира при тъсто и тъщата. Жена му, Младена, беше добра, работна и убава, ама техните само дуднеха и на партиецо му доваждаше до гуша като ги послушаше пет минути. Сичко знаеха, за сичко акъл даваха, нищо им не изнасаше и много моеха да наставлеват другите, ама они да свръшат нещо? Никогиж!

Затва Продан си апнеше некоа консервица у хоремаго, прегледа вестнико, нададе уше кви са настроенеата на селяните и айде пак по задачи у служба на Партеата макя. Вечер се връщаше тука за час-два да пине некоа рикиа, та като се прибере, да завари само Младена будна.

На деньо след тайната среща кръчмаро донесе една „Ропотамо“, чиния и бира на партиецо и приседна срещу ньего. Никогиж досега си не беше позволевал подобна волност, ама безразсъдната му на пръв поглед постъпка беше много точно премерена. Ем фамилиарна, ем не чак толко нагла, че да предизвика гнево на Продан.

- Какво има, Прокопи? – Рангелов беше негде от Русенско и още не си беше претрошил езико за местнио диалект.

- Снощи се бехме заприказвали и от дума на дума стигнахме до мезето от смок – почна направо кръчмарино. – Чудихме се, чудихме се кво толко може да имаш против ньего и така и не можехме да се начудиме.

- Как какво!? – намръщи се Продан – Вие да не сте скотове, за да ядете смокове? Да не би Партията да не ви е осигурила достатъчно храна, за да имате богато и здравословно меню, та до влечугите опряхте?

- Ама, другарю Рангелов! – отстъпи стратегически Прокопи – Вие немате си и на идея колко е благо месото на смоко! Крехко, бело, профирно… Като риба, ама още по-убаво… Един път!

- Това няма никакво значение! – строго го среза партиецо – Заповедта си е заповед!

- Добре, другарю Рангелов… - завръте през другио дол оня итрец – А ако предположиме, че пробвате смок и ви арекса?

- Никога не бих опитал подобно нещо! – Продан гнусливо фръли вилицата си на масата.

- А ако се случи? – настояваше си на ньеговото кръчмарино – Ше отмените ли забраната?

- Да… - колебливо рече оня – Но така или иначе няма такава опасност!

Прокопи стана от масата на партиецо, пожела му добър апетит, обръна се с гръб къде ньего и смигна на сички у кръчмата.

---

Кръчмарино дебнеше Продан месеци наред. Приоданецо беше интелигентен и наблюдателен човек. Немаше да падне лесно у капано. Времето обаче си течеше, а постепенно даже бдителността на другаря Рангелов поспадна. Или сега, или никогиж! Тука беха заложени честта на селото, отколешните традиции на кръчмата и доброто име на Прокопи.

Коги дойде длъгоочекваният ден, Продан отвори вратата на хоремаго у обичайнио час. Беше облечен със сур костумец и бела риза. Партиецо изтръка врато си с платнено кръпче и седна на любимата си маса с изглед къде училището, къде даскалуваше жена му Младена.

Тамън отвори уста да си поръча и те ти го кръчмаро. Широко ухилен, спретнат, опнат като берберски каиш:

- Другарю Рангелов, нощеска момчетата са одили на Горни вир да ловат раци на лампа. Они раците излазат по тевно да пасат и като видат светлина, се залепват на ньеа. Само ги събираш и фръгаш у кофата.

- Не съм ял раци досега… - уклончиво рече Продан.

- Много са благи! А и са пресни. Сутринта ми ги донесоха, току-що съм ги готвил.

- Добре… - маана с ръка приоданецо. Преди да излезне за работа тъсто му му беше дигнал кръвното и сега ич му се не разпрааше да спори – Давай!

Прокопи занесе порциата съсем рутинно. Вече караше пета петилетка на таа общественополезна служба и моеше да сдръжи влънеето си без проблеми. Ако не беше разсеян зарди сутрешната препирня обаче, Продан щеше да забележи, че лицата на другите посетителе на кръчмата пребледнеа и се изопнаа, а ръките им здраво стиснаха чашите.

Партийнио функционер обаче се зачете нещо у вестнико и си бодна от чинията. За гарнитура му беха турили картофено пюре. Коги си гребна неколко мръвчици и малко пюре, он внимателно ги сложи у устата си и изведнъж остави вестника да се свлече от ръцете му на масата. У следващите неколко секунди напреженеето у кръчмата моеше да се усети като налягането у барокамера. Сръцата на сички беха заседнали у грълата им, а кръвта думкаше у слепоочеата като пневматични чукове.

Лицето на Продан обаче придоби блажено израженее и он се съсредоточи връз яденьето. Първо изгребе сичкото месо. Побоцкваше по малко, та да си удлъжи удоволствеето. После изеде и пюрето, ама по-набръже, а накраю отопи кво беше останало с коричка лебец. Никогиж не беше правил така. За ньего топенето у чинията беше висш признак на скотовщина, ама се не сдръжа.

Кръчмарино гледаше като римски пълководец собственио си триумф и едвам се сдръжаше да не заподрипа от кеф. Наместо тва, он изчека другаря Рангелов да преглътне, да си пине бирицата и да се нагласи да плаща. У тоа момент копна нещо изподи тезгяхо и, като го скри зади гръбината си, отиде до масата на Продан.

- Арекса ли ви яденьето, другарю?

- Беше много вкусно, да! – засме се оня и стана от столо си – Не знаех, че раците са такова гастрономическо изкушение за небцето.

- Абе, раци ли са, не са ли раци… - Прокопи извади смочата кожа иззади гръбо си и я фръли на масата.

Партиецо пръвоначално не може да сфане кво става. После пребледне, а накраю и почръвене толко, че ората се уплашиха да не пукне те тук те. Накраю излете с бесна скорост през вратата и избега къде селските кенефи, скри се и повръща, додек не му излезнаа и чирвата.

---

Пръвоначално Продан Рангелов беше толко ядосан на Прокопи, че през главата му минаха барем двеста страшни наказания за итрио кръчмарин. Можеше да му стъжни живото. Беше достатъчно да напише неколко реда и оня щеше да си угръми по лагерите като стой, та гледай. Скоро обаче вроденото му благородство надделе и он осъзна, че не е прав. Арексало ли му беше да еде смок? Арексало му беше. Беше ли дал дума? Беше дал. Сега оставаше само да я спази. А и не можеше да обедва с тъстовете си. Требваше да се връне у хоремаго, що тия ора щеха да го побръкат.

 Коги след къде една седмица пак влезна у кръчмата, он каза от вратата:

- Ти ли ше ми кроиш капата на мене, дрът кожодерино!? Що те не ебем у дупе ладно, къде си се сдал такъв пустиняк!?

Продан вече не беше приоданец. Смок беше ял, приказката беше възприел, беше се научил като те препцува да те заболат бъбрецете. Тукашен си беше вече другаря Рангелов и те тва си е!

---
Разказът е публикуван в Алманах за литература, изкуство и култура "Огоста" 2016

---

Ако ви се чете още от Торлака, поръчайте "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...", "Херакъл от Диви дол" и двете части на "Иваил цар" от ТУК.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Хеакъл от Диви дол

Heracles divi dol half covер small
Много смях и 12 илюстрации са събрани между кориците на "Херакъл от Диви дол" - новата четвъртата част от поредицата "Северозападен романь".

ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

6 knigi a

 ПРИМОЦИЯ

Ако сте пропуснали да прочетете досега издадените книги на Торлака, може да ги поръчате накуп с отстъпка:

- Северозападната поредица ("Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...", "Херакъл от Диви дол") може да вземете за 53 лв. вместо 58 лв.

- При покупка на всичките 6 книги (Северозападната поредица плюс двете части на "Иваил цар"), те ще ви струват 80 вместо 88 лв.

Всяка от книгите пристига при вас с автограф и посвещение от автора.

 

Снимки

ot-chitateli-009.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...