Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее

wedding

Я съм без книжка, ама не що са ми я зели, оти съм бил карал пиян. Я пиян не съм карал от тринаесе или четирнаесе годишен, ше ви излъжем. Тогава се физнах с една симсонка на завою на Чепразо, та и до днеска ми трънат гъзерете от лево, да еба тия грешки на растежо, да еба аз!

Просто тва ми е цивилизационен избор. Верно, като ме натиснаа сички дечори, женори, родителски, роднински и приятелски тела и май ше се наложи да си изкарам, че ми писна да носим дваесе и седам раници багаж по влаковете, ама се още дръжим фронто. Нема да ме мислите, а и приказката ми е съсем друга.

Онаа мойта шунявата е бахти почитатело на сватбите. Она е сватбарино на нашто поколенее, ако мое така да се кае. Само да се погледнат същества от мъжки и женски пол у наше присъствее и веднъга ги пита дали нема да се женат. Не да се заговорат, не да се фанат за ръка или да се цукнат, па камо ли он да й го отръка от бедъро. Тц! Един поглед е достатъчен, та да почне да ги сватосва. Она и мене така прееба, нищо, че се бех гласил да ергенувам още барем десетина години, ама те… Късмет!

Та, общо зето мойта умница досажда на целио свет с предложенията си за брак. Еле па ако са гаджета… Майко мила, оно ми става жал за тех. Седиш си и си пиеш бира, ракия или сок от маракуя там, кво се сетиш с приятеле, и некво иначе на вид бая угледно същество от женски пол постоянно ти намила кога ше минаваш под венчилото. Я съм женен и му викам гилотината, ама нека да е венчилото за целите на повествованието. Чуваш се със същото тва същество по телефоньо по съвсем различна работа и оно пак те пита кога ше се зимате. Срещате се те така, случайно на улицата и ньеговата пръва приказка е за пръстенье, обредни домове и ебем си кви други простотии.

Досадно е, спор нема. И на околните, и на съпруга на таа гад, къде за добро или лоше се явява моя милус. За съпруга, демек я, се явява по-досадно, що се пак съм си я, и ми е най-мило за мене си. Ама да зеем да преминем (сравнително) по същество, че като се отплеснем, и оно стане утре.

Таа пролет ми звъни един ден телефоньо. На трета ракия съм още, значи да е било къде единаесе преди обед. Непознат номер, ама я никви бързи кредити не съм теглил, та нема от кво да се ядосвам. Ако ми звънат непознати номера, или е да си поръчат некоя книга (доходоносно), или да се пробват да ме измамат телефонно (недоходоносно). Я книги пишем, та на пръвото се връзвам с кеф, ама па не съм изфирясал толко, че да фръгам пари от терасата, та и от телефонни измамници не ме е стра. Па, и нема кво толко да фрълим, между назе казано. Кък и да е.

Телефоньо звъни, а я работим нади новата си книга с фас у устата и чаша у едната ръка. Гледам, че тоа номер ми не е запаметен, и си викам „Те сега едно двеста бройки от северозападната трилогия са заминали!“, ама оно един приател.

Разлика между „приател“, „познат“ и „вепър“ требва да се праи, у тва съм дефинитивно сигурен. Та тва е приател, макар и да не сме се видвали от сто – сто и педесе години.

- Ше се женим! – вика, без и да се пробва да скрие възторго си.

- Па, добре… - отвръщам я, като се пробвам да не му кръшим атъро, макар че знам кво е да си женен, а оно е убаво само понекогиж, вервайте ми.

Разбрааме се като ората. По мъжки, кък му се вика. Човеко каза датата на сватбата, която я не отразих, ама ич, оти бех у работен процес, нали ви казах, после я го поздравих – видвал съм момата неколко пъти, убава е, съглам е, така че е баш като за ньего, щото човеко и он е убав и съглам, казах му адресо, та да прати поканата, поздравих го искрено, и готово.

След два дена те ти го те куриеро. Вика да слезнем, и я, кво да праим, слазам. Човеко ми даде поканата без бой, пожелахме си леки дни и кой откъде е.

Онаа мойта убавица („Не избирай съпруга по убус!“, ми е казвал един мъдър човек, ама я баш тва направих) чека на вратата, що съм й казал, че мою, вече общ, приател ше се жени, а она е по сватбите, кък вече споменах нееднократно. Връчвам ѝ поканата тръжествено, ама запомням само кой месец ше е сватбата, след което си седам пак с фасо, чашата и листовете.

- - -

Летата ги караме у едно село у Северозападнио Балкань, откъде ми е родословеето. Мое и да не знаате, ама е твръде невероятно, оти съм продънил главите на сичките си читателе с тва место, вълшебно като следобедна дремка поди вековен орей у жежък ден.

Мислим не е нужно да споменувам, че ама ич не съм се и сещал за поканата. Она беше тръжествено поверена у уж сигурни ръки, треперещи от влъненее. Добре, ама от Търново, къде си битуваме семейно, до въпросното село са малко по-малко от триста километра, та жената забраила за поканата, додек опаковала багажете, та да ги изпратиме по спедиторете, докъде ние с трите си диванета овикваме тамън четири влака за из път.

Порди таа причина, по време на най-усилената редакцеа на новата книга, бидейки и у постоянен ремонтен процес на бащинията, на мене ми се задава следнио въпрос:

- Кога беше сватбата?

Коги съм у подобно състоянее на духа и „Добро утро, миличък! Как си?“ ме докарва до псувни, пък камо ли такова питанье.

- Виж на поканата! – издуднах я.

- Не е в мен… - жена ми е майна и даже и у Северозападнио Балкань не ще да приказва кък си требва.

- А къде е!? – казах ви, като съм на тоа етап от творческио процес, да не ми се мерка никой пред очите. Не е лесно с мене понекогиж. Почти винаги, ако требва да сме откровени.

- Забравихме я…

- „Забравихме“!? – вече избушвам кочината.

- Ами да. – наежва се и она. Винаги, кога е оплела коньите, се дръжи така - Нали на теб ти я изпратиха.

- Добре, но аз ти я дадох на теб! Ти си сватболюбецът в семейството. Исках да те зарадвам, гадинке! – казвам спокойно и се придържам към книжовната норма. Ако не приказвам с децата си, у неофициална северозападна обстановка това се случва, само когато ми иде да фрълим некой у средата на градината, та да го прекръшнячим.

- Да, но, когато съм събирала багажа…

- Млъкни! – почва да щрака мозъка ми, къде не е работил ич, коги съм се женил. Само очите ми са си били на местото, оти верно е убава таа усойница – Обади се на кумицата ни и питай.

И живото си потече пак кък си е свикнал. Бурята отмина, макар и да си думахме още думи без закони. Особено я.

Викнахме наште да доат от Градо и да гледат дечоро за празничнио момент. Они ората, кво да праат, уйдисаа ни на акъло и дойдоа, оти иначе нема кой да чува тримата носители на кръвчицата им. И пойдоаме.

Година преди тва благоверната ми беше забраила чорапите и боксерките, ама тва се тръпи – за девет поредни представяния на книгите ми ми беше зела нула боксерки, нула чорапевци, нула ризи и нула панталонье, та си купувах у движенее. Иначе за ньеа се беше пременила като пръвио пич, две раници дреи. Ама тва е нищо.

Та за сватбата отидоаме ние у Градо, Гошко ни закара срещу съответната плата човеко и се здрависааме яката на раздела. После с жената минааме по центъро, едно такова жежко, ама подуйва ветрец… Мръзеливо съботно време. Купиаме картичка за сватбата и се запътиаме за апартаменто на наште, като подвлачааме ноги. Рано беше, немаше за къде да бръзаме. А и обичаме да одиме пеша, та верно го докарааме до безвремие.

Приказваме си, бъзикаме се с тва и онова, водиме се за ръка като некви тринаесе годишни гаджосани. Идилия, ви каам.

И те ни те, у назе сме. Ладовина. Сипах си едно, запалих цигара и се зачетох у спортните новини у пръвио ми попаднал вестник. Мойта убавица па докопа банята и едни къпания на коси, едни чудесии. Я гледам часовнико от време на време, нема кък да пишем, нема кък да се кикерчим по Балканьо, нема кой да ми задава задания, нема дечор да квичат. Бахти кефо! При високата топка, къде си задигнахме с момата, неколко такива часа са истински рай.

Дойде време да се остържем от косморляк и да почистим телесните си дадености и я. Моеше да се позабавим още къде час, ама немаше да ми остане време да пообокаям жената. Въпрос на приоритети.

И така. Лежиме си двамата доволни по гръб връз спалнята и си мислиме. Така де, я си мислим, она си мисли, че си мисли.

- Харесва ми да те докосвам и да ми мирише на теб… - въздишам и подрипам резко – Трябва да тръгваме.

- Да, тъкмо ще се разходим спокойно. – фаща ръката ми она и се изправя.

- Нема да се разождам нигде! – отсичам и почвам да си навлачам кво си требва – У таа жега ич ми се не ще да одим на сватба, се едно съм излезнал от сауна – Ало, добър ден! Може ли една кола за …?

- Пращам!

- След колко време? – жената вече се е гримирала около четиристотин пъти за тоа день, ама пак е пред огледалото. Така са свите. Нема значение, че е убава. И да е убава, и да е грозна, те така са си. Цапотенье до откат.

- Не ми каза.

- Как така?

- У Градо сме, те така. Картичката си надписала и си я зела, облекли сме се, обули сме се, цигари имаме, плико с парите е готов, айде!

Верно, не чекахме таксито много, ама па и не бръзахме, та не беше проблем. Шефиоро образ и половина. Буцуняк отсегде. Гледа като пресисал и имаш усещанье, че се едно си му длъжен за нещо. Изтръпех го, нали са три минути път до местото на радуснуту събитее. Ама ти да видиш кво става като слезнахме.

Минуваме ние през парко, нема и педесе метра. Фанати за ръка, като гаджета, нали ви каам. Ресторанто е на един изкуствен остров у изкуствено езерце. Made in комунизъм, ама е едно от редките попадения, убаво местенце. До островчето се стига по едно гръбаво мосче, та не моеш да видиш кво става баш насреща ти. Ама па се чуе.

Онаа от обредните служби на Общината, опева кък си знаа. Като си спомних мойта сватба и колко я тръпехме, изскръцах със зъби, а още не бехме префрълили гръбицата на мосто.

Я съм отнесен и си мислим мои си работи постоянно, зяпам накъде ли не, така че изобщо не погледнах напреде и останах супер учуден, коги жената вика:

- Ама това не са те…

- Кое? – заковах се на едно место. Верно не беха они – Нали каза, че е днеска?

- Питах само за часа, не и за деня. Нали ти каза, че било първата събота на…

- Я ли съм казал!? – не извиках, ама изръмжах – Поканата на кой я дадох!?

- Ти каза…

- Млъквай!

За секи случай заобиколихме тръжественото събитие на стлъбете и се запътиаме къде самио рестуран. Ама още по пъто разбрах, че нема никакъв смисъл. Две сватби у едно заведенее по едно и също време кой ти праи? Напраихме един широк кръг, се едно сме сючайни наконтени клиенти и се врънахме по изгръбенио мос.

И се почна. Целио, ама целио парк ме е чул. И част от околните блокове, дума да нема. Кво ли ѝ не думах. А она си продлъжава да вика, че я е требвало да запомним кога е сватбата. Гюрунтията понамале у таксито за на връщане, ама у наште се разгоре с плъна сила, оти она рече да се затвори у една стаа, та да й не громам по главата, тъй като се пак реши да се обади на кумицата ни и се разбра, че сватбата е у толко часо, ама следващата събота. И да свръшим така, че пак почвам да се препотвам, само неколко бележки ше нафръгам:

  • Целио блок на наште беа разбрали, че сме си били у Градо за ония дваесе минути. Не съм викал много, чесну;
  • Жена ми е жива, а я не съм у затворо точно зарди тва, че се обадих на баща ми и му казах, че, ако не дое да ни прибере у летната ми резиденция до дваесе минути, я ше съм у затворо, а у назе ше има труп. И човеко дойде, па и тушира напреженеето с много такт, кво да праи?;
  • Жена ми е жива, а я не съм у затворо и порди друга причина – вече на сватби е тъпанарско да се носат фритюрници, кухненски роботи, микровълнови печки и други путки майни. Ако бех минал гръбицата на мосто с нещо такова, овръзано с панделки и букет у другата ръка, па видим, че тва не е нашта сватба, сичко, барабар с неьа щеше да бъде изфрълено у изкуственото езеро с ебем ти замахо;
  • Булката на пръвата сватба, къде одихме на ньеа и се прибрахме скоропостижно, не беше убавица. И кумата. Ама ич;
  • На следващата седмица пак викнахме наште да гледат децата. Пак се изкъпахме, пак я обикаях, пак си поотдъънахме, ама тоа път оцелихме правилната сватба. Кумата беше убава, еле па булката! Изкарахме си така, кък моеш да си изкараш само с ора, къде ни съдиш, ни чекаш нещо от тех, ни па они ти кроат капата. Само с предишното ни оденье на сватба се побъзикахме, ама вече беше изфирясало, сичко беше у рамките на поносимото;
  • Като се прибрахме на другио день, макье ми пита кък е минало и след веселите обяснения от наша стрън, пита, като ни изгледа гяволито „Другата седмица пак ли сте на сватба?“.

Да се чудиш дали да се смееш или да ти се реве… Сега ми е смешно, ама на пръвата сватба се намерих у по-небрано лозе и от младоженецо…


В отговор на този разказ съпругата на Торлака също реши да се изкаже:

- "За датите и хората" - Женска версия, част 1 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

А ето ги и другите две части, в които Торлака се отказва от брачната институция, както и женската гледна точка към тях:

"Ескиз за перде" - Как да се откажеш от брачната институция, част 2 (автор Торлака)

- "Домашен майстор" - Женска версия, част 2 (автор Торлака)

- "Уф, дали заключих у нас" - Кък да се откажеш от брачната институция, част 3 (автор Торлака)

- "От вселената до кофата за боклук" - Женска версия 3 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)


А ако и след всичките разкази ви се чете още от Торлака, може да откриете книгите му "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар" в нашия МАГАЗИН

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

Ivail 2 korica predna half small

"Иваил цар", книга втора - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек. 


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

5 knigi

Новата "Иваил цар", книга втора, заедно с книга първа и със Северозападната трилогия ("Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде...") може да си поръчате за 67 лв. вместо на редовната цена 73 лв. за петте книги.

Ако пък искате да прочетете само един от Иваиловците плюс трите части на Северозападната трилогия, общата цена е 53 вместо 58 лв.

 

ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

В медиите

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги

Интервю за Успелите.бг

 DSC0945

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Прочети още...
 

Снимки

a-8.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...