Ескиз за перде

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части), Част 2

perdeta

Сега. Бех тръгнал да си кимен дреите, та да давам, додек е жежко железото. Оно друг е въпросо, че ако жената почне да ви разказва, ше се фанете и от мене за главата, ама я съм писатело, ебал съм се!

Таа сючка не е толко драматична на фоно на предишната с повторните сватбарствания, ама се пак е твръде показателна за менталнио статус на мойта възюбена. Като зеем едно дръво, ше я заюбим я, ама айде… Така, да се не отплесваме.

Кък ви казах, летата си ги караме на село, що я бачкам дистанционно и само да имам интернет, ми е през ую дали съм у Ню Йорк или Буркина Фасо. Добре, убаво имам интернет, ама банкомат тука нема. А магазини има. Сеш‘ли‘се? Та требва от време на време да се оди до Градо, да се изтегли некоа сумечка, ич да не е. Се пак си имаме разходи. Я за пиенье и цигари, дечоро за сладоледе и сокчета, а жената за пердета. Мое и да не ви е станала ясна последната част на изреченеето, ама ше ви се изясни съсем скоро, ако мирнете и ме остаите на мира да довръшим тоа малоумен текст.

Тъй като у къщата петнаесетина години не живееше никой, а сега само се летува тука и родителските тела я посещават през останалите сезони от дъж на ветър, колко да се разпраат с градината, си има нужда от сериозни строително-ремонтни дейности, с които по традиция се заемаме ние със Старшията. Септични ями за вътрешни тоалетни, циментиранье, кабелищаци, кво ли не. Я съм амале, оно се знае. Първо, че съм по-млад и второ, че специално у строително-ремонтните дейности на две магарета сено не мом да разделим. Ама па си имам други таланти. Я ме тури на лежанката да видиш колко мом да избутам за гръди. Или па ми тури две литрови шишета скоросмрътница пред мене и глей кък ше питам за още, без да залатам и да мотам езико.

Та, за тва лето основната дейнус, която ми беше делегирана по очовечаване на къщата, е свръзана с бойдисванье на джамовете. Камара черчевета, камара нещо, и тва у свободното време, додек буам като алтав по новата книга, та да е готова за есента. Ама, да не помислите, че зарди тва не съм отишъл я до Градо? Нема нищо подобно.

Първо, като се докопам еднъж до село, го напускам само у краен случай (или за фиктивна сватба, кък споменах у предишнио разказ), второ, жената обича да маа гащи по улиците на секи един град, независимо дали е у Меричлери или у Сан Франциско, и трето, ама най-важно, ич не ми се занимава. Верно ви каам. Пущам я да ми отдъънат малко ушите, и си се разпраам с дечоро. Назе си ни е добре. Филии за закуска, една кофа сладолед за обед и студено кво намерим у хладилнико за вечера. Много са доволни. Поиграаме си на глупави и опасни лапешки игри, покъпеме се у барата, бием им по един по дирнико да връват у банята, почетем им малко книжка, и кой откъде е.

С периферното зрение видех, че онаа мойта убусница обикаля с ролетката покрай джамовете на едната стаа, ама я като изпаднем у работен процес, не ме дири. У друг свет съм и ако ще и столо поди мене да открадне некой, пак нема да обрънем внимание. Ставам едно превъплъщение на Вси стихии, Пръвичнио хаос ме обзема и само на псувни и кресъци мое да се надаш от мене, та даже и не питах кво праи.

После спрех с писаньето и докопах чашата за две цигари време, па после дай да бойдисваме. Коги ме цукна на поажданье за Градо, я се избъзиках с присъщото си тънко чуство за хумор, че ше я прегрънем така, кък си бех омазан до плешките у боя, разтворителе и секви путки майни. Она избега, естествено. Чък навънка почна да се хили.

- Простак такъв! – рече престорено сръдито – Чао!

- Чао, моме! И се плесни по дупето от мене! Ама лекичко. Само да се зачръви!

Длъго се хилих на гениалното си умотворение и мазах ли мазах, додек ми писна на ую, а и дечоро почна напористо да припира за следобедна закуска. Измих се с разредител, изкъпах се от глава до пети и:

- Те! Вижте какви хубави филии съм ви направил!

- С какво са, тате? – вика средното диване.

- С масло, как с какво!? – смръщвам се.

- Ама…

- На когото не му се яде, да се качва в стаята си! С другите отиваме на вира, щом си свършат закуската!

- Ама…

- Ти чу ли ме!?

Седнах да отфрълим още малко редакцеа по книгата за ония кратки десетина минути, къде изфирясаа за нема и пет секунди. И, айде на Сини вир. Голем кеф. Я съм жегясал, дечоро фръчи, плиска, скача, пищи със се сила, а и нема никой, ама никой. Тва е една от представите ми за Рая. За повечето от другите ми „визии“ за тва место не щете и да знаете, повервайте ми, меко казано неприемливи са за общественио морал.

Покъпааме се, а като се прибрааме, ги накарах да си земат по един жежък душ, оти барата ни е планинска и си е студена, макар и да са свикнали за вече четири лета тука. После вечерахме (познайте кво), почетохме малко книжка, а като усетих, че равномерното им дишанье и затоплени им мининки телца почват да ме приспиват, със сетни сили довръших главата от иначе твръде забавната и поучителна децка книжка, завих ги, пожелааме си „Лека нош“ и затворих вратата, без да гасим, че да си поразглеждат едни енциклопедии за животни.

- - -

У моменто, у който бех стигнал до таа част на разказо, излезнах да изпушим половин цигара, оти иначе главата ми щеше да изпуши. На масата на дворо намирам едно пръче салам. Извиках благоверната с тембъро на говеждки овчарин и те а те. Ухилена.

- Ти мачки тука виждала ли си?

- Да. Врътат се около четири минимум.

- Да.

- А тоа салам що е остаен безпризорен?

- Мислех да ти направя смачкана филийка.

- А къде си?

- Бера коприва.

- Добре, що го не извади после?

- Не знам.

Отще ми се и цигара и сичко. Повиках малко, па се прибрах да си дописвам.

Бел. авт.

- - -

Тежка нош беше, не беше лека. Поне за мене, ония пишпироци след дваесе минути беха заспали длибок сън, уморени от дневните приключенеа. Ама я пак с таа редакцеа и таа чаша. Тва ми е мечтаната професеа, не се лъжете по думите ми, ама понекогиж толко я мразим, че ми иде да ревнем. И тва се е случвало. Финалните акорди на една книга са тотална щета за секи афтур, макар и толко недъгав като мене, чесну.

Сутринта съм спал два часа и се почват сутрешни тоалети, хигиенизация, кво се сетиш. Мининките диванета са се наспали и пращат от сила, а я требва да си шибнем студен душ, та да преборим сънливостта. „Зимайте тия филии (ако некой се не е сетил - с масло), яжте и бегайте после у заднио двор! Нема да ми се меркате, че съм на най-важнио момент, къде баш се развръзва завръзката!“. Тва у резюме, иначе се дръжах доста по-спокойно, оти они са си ми милички, колко и да се праим на ербап. А и, за секи писател, секи един момент е най-важнио, оти книгата му се превръща у шибан фетиш, особено, додек работи по ньеа.

Они нещо се закротия из райграсо и песъчнико. „Яли са, Играат си. Тва е добре.“, заключих я и докопах първото принтиранье наново.

Не съм усетил коги е минало времето. Не съм я и чул. Казвам ви. Се едно съм извън реалнио свет у такива моменти. Вратата на стаата, къде работим, обаче се отвара и те ти я те. Коги ме стресне и не съм я виждал от известно време моментално разбирам закво и тръпим сички шеметни шеметии. По-убава на живо не помним да съм видвал. Вече деветнаесе години. Има нещо у очите, у походката, у стойката, у усмивката й… Де, да си мирвам, нема кво да си разкривам лични неща пред ората, да се еба. А, че се сетих! Казвах ли ви, че оня ден щех да се напикам, оти пет пъти тръках едно изречение, а саках да го довръшим, преди да идем да източим пенисо?

- Здравей, скъпи!

- Ела тука, моме! Ама първо сложи райбера, че ония диваци може да наскачат…

- - -

- Изпратих книгите, които бяха поръчани и надписа, изтеглила съм пари, колкото ми каза, а и купих някои неща…

- Е, що не от „Мол ди Говежда“. Кръстил съм така един магазин, от кой мое да си купиш некои, ама само некои, работи от пръва необходимус. Упорито твръдим, че там има сичко, къде моеш да намериш и на Лондонската стокова борса, макар и длибоко у мене си да знам, че не е баш така.

Жена ми понекогиж е душица, па чуство за хумор има колко за половин дузина ора. Разсмива се и рипа от кревато.

- Ето! – отне й извесну време да рови из торбите, къде е довлекла, ама па извади бахти якио плат. И за тия работи има усет. Ама много фин – Какво ще кажеш тук да сложим такива пердета? Вече си го боядисал.

Притварам очи и се ухилвам, ръмжейки блажено. Ей! Те тва е мойта жена, ей! У такива моменти ич и ми не пука за нищо. Само отворих ръце, а она пак се фръли връз мене.

- Харесват ли ти? Какво ще кажеш?

- Ти кък мислиш? – винаги съм мил, най-паче любезен.

- - -

Покрай редакции, дечор и бояджийство неколко дена не се сещах за плато, къде требваше да се превръне у пердета. Добре, ама един ден си се размотвам гол из стаата, баш след сутрешнио душ, и те ти го те един от комшиите предзирка през прозорецо. Не, че ме е срам. Я нема кво да крием. Ни съм уй доколенник, ни съм джипокараща пишка губерка. Загрънах се с кръпата и излетех навънка. Разбрааме се кво имаше да се разбираме. У село немаме обичай да си чукаме по дворните врати или да си викаме през мрежата. Седи си отключено и секи мое да си влее, коги си посака.

- Кво стана с тия пердета? – питах вечерта, додек с жената седехме на терасата и си пиех ракията, облещен у ярките като детски спомен звезди.

Она си мирва и се праи на борче. Усетих. Не се познаваме от вчера.

- Кво стана с тия пердета? – бръже палим, да се еба, ама обикновено има закво.

Мълчанеето отсреща е се така упорито. Даже приноситело му нещо тръгна без време да слаза от терасата, та да носи за яденье.

- Кво стана с пердетата? – най мразим така. Ако сбръкаш нещо, кажи си и готово. Ама тия измекярщини… Не мом да я отучим и тва си е. Рипнах се и ѝ станах на пъто. Нема къде да оди, я мое да съм прос, ама и говедо трудно ше мине през мене.

- Нищо… - тва беше, което благоволи да ми сподели мойта убавица. А на мене ми е през ую, та ако ще да е купила плато и да го е запалила на дворо, просто не мом да тръпим липсата на нормален диалог. Секи човек се бие на камара фронтове, ако и дом си играеме тънкажната и си слагаме кур капани, додек ше стигнеме? Къде ше ни е убежището, та да си отдъънеме, да се възстановиме и да влезнеме с плъни сили у следващата битка, мама му да еба!?

- Кък така нищо? – набирам. Гласо ми само клокочи, не съм го надигнал, ама ми требва само една искрица.

- Ами, нищо! – преминава у контраатака она. Казах ви, така праи винаги, коги е безапелационно прегазила през ораното.

- Кък така нищо? – сръцето ми почва да лумка, ама тоно не си променям. Она усеща додек мое с дипломацията и кога ше овикам маалата, а чинии, ше събираме чък през улицата. После полагам последно усилее да се дръжим като любящ съпруг. А, оно не ми е трудно, она е толко… единствена по родо си, че ми стига и малко нормалнус – Кажи ми бе, човек. Питам те като човек. Ареса ми, чудим се кога ше го туриш. Ни ти се карам, ни нищо. Къв е случаю.

- Ще ме изчакаш ли за няколко минути, аз ще те викна, когато съм готова? – с тоа тон и с тоа поглед мое да ме накара и да се опаковам у кибрити, без да ми мигне окото да се омотам у чарфаф, да улетим у парижката „Света Богородица“ и да се зривим, крещейки „Аллах акбар!“ и да си теглим клечката. Ама за съжаленее го използва прекалено редко и само, коги е осрала позициите до гушата.

- - -

- Ела… - като скумръчанье на мачка.

- Кво? – я съм я чул, ама мразим да ми се праи на болен от трахиален бронхит.

- Готово! – тва вече е тоньо на мойта си драсни-пални-клечица. Ядосана се чуе. Коги е ядосана на ньеа си, се пробва да си го изкара на мене. И я съм така, па и вие, не ми се правете на Мили Ванили!

Слазам я бавно по стлъбете и си префръгам иядо и петстотин варианта през кухавелата. Добре, ама проблемо ми е друг. Човек съди и си представя на базата на опито си. Прост пример – у фантастичните филми извънземните са хуманоиди. С големи, минички глави, очи, ръце, зелени, като амфибии или птеродактили, ама се са хуманоиди или поне зооиди, ако изобщо има такава дума.

Представяме си тва, къде сме видвали и къде моеме да пречупиме през въображението си. Да, ама и дваесе ияди варианта да си бех представял, немаше да е тва, къде видех, като влезнах у стаата с пресно бойдисаните прозорци.

Плато още си беше убав. Онаа таа жената има голем усет къде детайлете. Фанала нюансете на интериоро, избрала перфектните разцветки и шарки… Сичко кък си му е редо. Осен едно.

Гледа ме изчаквателно, та да види кък ше реагирам. А я не реагирам никак. Само седим и се дзверим. Не ми се е случвало от години наред да не мом да намерим правилните думи минути и минути. И като почнах да се хилим. На глас. С плъно гръло. Додек се забъкнах, закашях се и слъзи ми потекоа от очите. Коги най-после успех да си зеем въздух, процедих задъано:

- Тва неква нова мода ли е?

Отсреща млъчанее. Погледнах пак пердетата, па отидох, та я сгуших и я заведох да ѝ сипем една бирица поди звездите. Млъчахме длъго, ама накраю се не сдръжах:

- И?

- Ами, аз ги мерих… - пак почна да се набира и да контраатакува, ама я прекинах на секундата, оти знам ква тирада ме чека, ако пропущим правилнио момент

- Викаш, едното от корнизо до средата на прозорецо, а другото надиплено като на Мария Антоанета шлейфо, па и се влачи по земята…

- Ама, наистина ги мерих пет пъти…

- Нали десет пъти требвало да се мери, моме. Ти десет пъти си резала и еднъж си мерила. Еби ги у пердетата, ше ги напраиме на покривки. Наздраве!

- Ама то те в стаята с голямата маса няма да отиват цветовете… - оно се не дава, та ако ще да потопи и „Титаник“.

- Наздраве!

- Наздраве! – понекогиж се пак проявява некакъв такт.

Отпих си от ракията, сетих се за последното достиженее на личнио си вътрешно интериорен дизайнер и се задавих със скоросмрътница от смех.


Ето я женската гледна точка към този разказ от съпругата на Торлака:

- "Домашен майстор" - Женска версия, част 2 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

А ето ги и другите две части, в които Торлака се отказва от брачната институция, както и дамската им версия:

- "Две сватби без едно изпросено погребенее", Кък да се откажеш от брачната институция, част 1 (автор Торлака)

- "За датите и хората" - Женска версия, част 1 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

- "Уф, дали заключих у нас" - Кък да се откажеш от брачната институция, част 3 (автор Торлака)

"От вселената до кофата за боклук" - Женска версия 3 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)


Ако още ви се чете от Торлака, може да намерите книгите му "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар" в нашия МАГАЗИН.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

„Иваил цар - книга първа" - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек.


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

"Най-добрия исторически роман, който съм чела"
Бойка Костадинова

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

romani torlaka

Ако още не сте прочели Северозападната трилогия ("Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде..."), можете да я поръчате на цена 40 лв. вместо 43 лв.

Ако пък искате към трилогията да добавите и  "Иваил цар", цената на четирите книги ще бъде 53 лв. вместо 58 лв.

 

ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

В медиите

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги

Интервю за Успелите.бг

 DSC0945

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Прочети още...
 

Снимки

a-2.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...