Епизод три: Уф, дали заключих у нас…

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

Ключ

Четири лета подред бих с кирката, та да очовечим един заден двор и дечоро да си играе у ньего. Дечоро не уважава много мою труд и райграсо, дека им садим и се борим с тревояко, ама тва е друг въпрос. „Жена, коза и паламида дом си да не пущаш“ е казал мъдрецо, та сега за жената, дечоро да се опраа.

Негде къде два часо след полунош да е било, коги най-после стигнах до банята, та да се очовечим. Жежката вода ми достая душевен оргазмец. За завръшек си шибнах един студен душ и смеем да каем, че се преродих.

Понеже от банята до вратата на къщата требва да се мине изотвънка, по пътеката, я се кефим на вечернио хлад, дека отвева сички трудово-възпитателни процеси, къде съм преживел през деньо. Праи го с юбезното съдействее на студените капки вода по раменьете и гръбината, къде се стачат чак до гъзо ми.

„Закво да се прибирам веднъга?“, си рекох като се загледах у звездите и издишах пара навръх средата на юли месец. По наште географски ширини тва си е лукс, съгласете се, уважаеми читатейе. У чашата имам още колко за една цигара на теферич, на масата поди открито небе.

Не бръзам. Освежил съм се и седим да слушам кво си прикаат щурците. Децата и жената спат у различни стаи горе, макье ми и баща ми са легнали у таа, баш до входната врата, къде сега се пада до десното ми рамо. Сичко е спокойно. Ни на западнио, ни на източнио фронт нема нищо ново. Има откинат от реалнустта миг безвремие и я му се наслаждавам с плъни с никотин дробевце.

Да, ама фасо ми опари пръстете и я го фрълих ядно у пепелнико. Миго безвремие беше пропаднал като мъда у съдрани гащи. Требваше да напуснем масата с провесените нади ньеа звезди и да улетим поди завивката, че утре па ше пишем като изоглавен, нема лабаво.

Натискам бравата да къщната врата. Уй! Натискам пак. Пак уй, ама четврътит. „Таа шашавата ме е закючила…“. Нема да казвам другите работи, къде си помислих, они са вътрешнозаводска информацеа. Само да ви речем, че неколко пъти, с увеличаваща се сила на изказа, изкрещех името й поди джамо. Ни звук, ни картина. Сичко спи блажено, а я маам хавлиена кръпа на пьочките и не мом да си улезнем у бащинията. За момент ми мина през главата да спим у плевнята, ама даже и на мене там ше ми е прекалено проветриво нощеска, та ше се оцъклим като паметник на комунистически ударник. Палнах нова цигара без даже да се усетим, замислих се и кък си псувах напосоки, се сетих!

„Троп-троп-троп“. Тва богоугодно начинание го реализирах посредством песница, използвайки като медиатор черчевето на прозорецо на стаата, дека спат наште у ньеа. Они поне са на пръвио етаж, та нема кък да ме не чуат като онаа шашавата. Отне неколко минути, но даде желанио резултат, та да се не налага да си присаждам нови бъбреце, прекарвайки нощта гол у сеното. Макье ми се стресна жената, та й изкочиа ангелете, ама…

– Кой!?

– Я съм, макюшо. – отговарам със спокоен, равен тон.

– Какво е станало? – още е задъана от уплахата.

– Ела да ми отключиш, да не седим навънка. – пак съм като гранит. Поне за пред ората. Я си знам вътре кво ми е.

– Защо си се заключил бе, мамо!? – вече не е задъана от уплахата, а я съм на вратата.

– Не съм я. Мойта убавица.

– Идвам! Ама, моля ти се, кротко… Она е забраила. Недей да викаш, толко работи си има жената на главата…

– Я коги съм викал през живото си? – на влазанье я цукам по бузата, ама она ме поглежда без капчица доверее. После се качвам по дръвените стлъби къде вторио етаж, отварам вратата и почвам да дръжим една лекция пред дълбоко спящио студент.

Разпрострех се надлъго и нашироко у времепространството, който подход собствено е единственио сигурен начин да не постигнеш никакъв положителен резултат, дори да си прав като ръбо на панталоно на университетски преподавател по математика. Ако щете ми вервайте, ама не съм викал. Поне не толко, че да ме чуат у което и да било съседно село.

Имаше там тва-онова като философски спор онаа нош, ама нищо особено. Тръпи се, кък викат ората. Не сме си вадили очи, кво си е станало у Лас Вегас, там си е останало.

– – –

За преди неколко дена обаче па изобщо нема кво да крием, оти оно само на смех си ме напуши, та не е за Лас Вегас, а за „Фолти Тауърс“. Нали знаете, коги човек вече нема правилно действее. Или се смее, или реве. Я не съм по рево от къде пе-шес годишен, макар и да ми се случава понекогиж.

Пак съм си легнал по нощите с тва пусто писанье, двеста-триста ияди думи на годин не са малко, таа жената. Сутринта ме събуждат обичайните шумове. „Мамо, каква е закуската?“, „Мамо, акал съм“, „Мамо, къде са ми дрехите?“, „Мамо…“, „Мамо…“, „Мамо…“. Мене ме не дират за никви битийни работи, коги мама е покрай тех. Тва не мом да го отречем, а и не сакам.

Мама им даде кво да едат, да си облечат, изфръли, изми и връна грънето на най-мининкио, което и я праим понекогиж, ама с особена гражданска позиция, и каза, че требвало нещо да си свръши жената. Вече не помним кво, ама от мене се сакаше я да изведем децата малко на разодка. Бахти кефо, верно ви каам! Тамън съм доволен, че съм свръшил убава работа нощеска, сега имам неколко свободни часа, додек си сберем пръчетата и мозъко ми произведе нова добавена, така да се кае, стойнус. Което, за мозъко ми и добавената стойнус, е твръде, ама твръде дискусионно, май създава отнета стойнус, но се пак не са предмет на днешната ни приказка.

– Айде, фочни! – наричам ги на майтап по тоа начин, оти среднио убавец, коги беше по-миничък, не моеше да кае „животни“ и така артикулираше таа словоформа.

– Да! Да! Да! – дружно възклицание. Они ми се радват по неква неведома причина. Много са мили, коги сме си само коч компанията. Иначе пред мама се пробват с номерата – Тате ще ни извежда!

– Тръгвайте, че ей сега ще ви метна при Рошавио! – пред тех се опитвам да спазвам книжовната норма у основни линии. Що се отнаса до Рошавио, според тех он е некъв никъв гад, къде обитава плевнята, има половин лице и бая коса, къде стръчи насегде, кък и личи от работното му заглавие.

– Наистина ли ще дойдеш с нас!?

Писаньето е изключително кофти работа. Изглежда лековато и ветърничаво, ама не е. Толко млого ебеш себе си и сички покрай тебе си; толко малко време ти остава за истинските работи у живото, че не е истина. Не се оплаквам, напротив. Кое е лесно, не е интересно. Обаче точно у оня момент очите ми се наслъзиа, като се сетих откога не съм излазал с тех за повече от дваесетина минути.

Забавата продлъжи около час и половина – два. Разодки по улиците, „тате, а вярно ли е…“, „тате, а ти някога правил ли си…“, „тате, кога ще…“, „тате, може ли…“, мъжки майтапи и смех. Друго си е. С мининките диванета си е друго. Некък много ти е просто да сфанеш смисъло на живото.

После тех почна да ги фаща лиготията и обрънаа една детска площадка нагоре с краката, а мене па ме докопа за гръцмуньо саклето. Тва е интересно състояние, при което они видат, че нещо ме дразни и го праат с удвоени усилия, а на мене ми иде да ги утрепем и беснеем с плъно гръло.

Еле, жената се не забави много повече от половин час след уреченото време и я имах плъното право да се приберем, та да си почетем малко книга, преди следобедо пак да натиснем там кво си ми е работата по текстовете и другите убавиньи.

Размениаме си по неколко приказки, пушиаме по една цигара, додек й разпраях за поредните достижения на мининките дзверове, и си тръгнах. Верно не се бех наспал, а и ми требваше малко време на тишина. Тъпо и егоистично изглежда, ама не е баш така.

Маам гащи по улиците, къде познавам от кво съм проодил. Обичам да си играем една игра, коги съм у Говежда. Затварам си очите и одим така. Усещам само ароматите, ама въпреки тва видим сичко на сека крачка и си зимам завоите до един. Е тука е канавката до Баба Пизда, там требва да завардим да не олетим у градината на… Е, верно, случвало се е да се шибнем яката у некоя спрена напреки кола, ама тва е част от играта, нема да се плачеме за дивотии.

Последнио завой е по-резък, после от Студенка до назе е лесно – само по врълото и след нема и педесе метра си там. Ставам пред вратничката. Още не съм си отворил очите, ама изпитвам особено доволство, че съм у мир, разбирателство и такава степен на познанство с поне едно кътче на тоа свет. Пресегам се за ключо, а очите ми са си се така затворени. Уй! Размръдвам длан навам-натам. Пак уй, ама четврътит! Натискам бравата, макар и вече да съм наплъно наясно кво се е случило.

Още не си отварам очите, коги вадим телефоно от джобо си и избирам последнио набран номер.

– Каж…

– Я шти каем на тебе, ама не знам колко пъти да ти каем! Къде стои ключо на вратницата, през деньо!?

– Ааа, да!

– Преди поне ме беше заключила да не мом да влеем само у къщата, а вече на целагта бащиния си ми шибнала катанецо! – оно ме избива на смех и знам, че го усеща, нищо, че се пробвам да дуднем назидателно.

Настава мълчанее и я за тежест затварам. После, пак без да си отварам очите праим резък лев завой и, внимавайки да се не метнем у вадата, плескам десетина крачки и прерипам дворната порта, която изкънтева недоволно. По-тежък и, най-важното, по-тромав съм, откоги се прибирах така по нощите, без да събудим даже и кучетата у маалата, камо ли баба ми. Прецепвам дворо с райграсо, продължавайки да одим като слепец, ама без да се съпнем или шибнем ни еднъж, откво съм затворил очи.

На заобикаляне на къщата замалко да се фрълим у градината като прасе у тикви, ама ше си мирвате за пред ората, да ми не разваяте и без тва твръде колебливио имидж, да го еба и ньего. И те, оп у преддверието, натискам бравата. Таа е отключена. Тоа път. Отварам очи. Дом съм си. Я съм живел на ядо места през живото си, ама друго не съм усещал като дом, нищо че прекарвам по неколко седмици на годин тука.

– Следващия път заключи и двете врати. Действаш непоследователно – миналата година вътрешната, сега тая на двора. Така няма да постигнеш резултат.

– Добре, добре… – прегрупирала се е и вече е у обвинително настроение ала „голем мрънкалник си, значи! Кво ти пречи да седиш на пъто!?“ – тръгнали сме да ти донесем ключа с Боян, до няколко минути сме там!

– Къде беше?

– На детската площадка, как къде!? – пак се набира и си дири овикваньето, ама я съм у едно отпуснато душевно състоянее и ич ми се не вика.

– Ключо!

– В… – поколебава се она се пак.

– Оно ти зарди тва ти не моеш да намериш нищо у таа дамска чанта! – повишавам тонь, ама съвсем лекечко – Връщайте се доле, я съм си дом!

– Как влезе!? – по дишаньето й разбирам, че е спрела на едно место.

– Ако я не мом да се влеем дом, кой ше мое?

Затварам и отодим да си сипем. Седам на масата под небето и се заглеждам у облаците. Слушам кьосовете и сички други представителе на орнитофауната кък ми кюцат сливите, ама ми е през левио ташак. Палим си цигара и отпивам. Миг на безвремие е. Знам, че тия моменти никога не траат по-длъго от неколко мигания с очи.

И се оказвам прав. Телефоньо ми почва да звъни. Посегам инстинктивно, ама си спирам ръката на средата. Даже не го и поглеждам. Да си звъни…


Ето го женския отговор на тази история:
"От вселената до кофата за боклук" - Женска версия, част 3 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

Тук може да прочетете и останалите от поредицата:

- „Две сватби без едно изпросено погребенее“ – Кък да се откажеш от брачната институцеа, част 1 (автор Торлака)

- "За датите и хората" - Женска версия, част 1 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

"Ескиз за перде" - Как да се откажеш от брачната институция, част 2 (автор Торлака)

- "Домашен майстор" - Женска версия, част 2 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)


Ако още ви се чете от Торлака, може да намерите книгите му "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар" в нашия МАГАЗИН.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

„Иваил цар - книга първа" - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек.


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

"Най-добрия исторически роман, който съм чела"
Бойка Костадинова

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

romani torlaka

Още не сте чели трилогията на Стоян Николов-Торлака? Може да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ в пакет за 40 вместо за 43 лв.

Ако пък ви се чете Северозападната трилогия плюс "Иваил цар", можете да вземете четирите за 53 вместо за 58 лв.

 

ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

В медиите

Северозападът искал автономия, защото се чувства осиротял

Интервю за предаването "Денят On Air" по телевизия Bulgaria On Air

 torlaka bulgaria on air

Кой ще инвестира в Северозападна България, където няма никаква инфраструктура? Хората там не искат независимост, искат централната власт да не им пречи да си развиват собствени проекти, като не им помага. Това каза писателят Стоян Николов - Торлака в студиото на "Денят ON AIR".

Прочети още...
 

Снимки

ot-chitateli-011.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...