Откъси
Мошна пемперугя
- Детайли
- Категория: Откъси
- Публикувана на Неделя, 19 Юли 2020 12:33
Из Глава педесе и трета "Безславнио край на едно обещаващо начало"
- Маиням се! – повтори Мошна пемперугя. – Напущам! Подавам си оставката! Палим чеелите! Сменям професеоналньото поприще! Остаям ви да се опраате кък моете! На некъв друг език ли сакаш да ти го каем?
- Ама… - Фичи изеднъж потъна у ступор. – Не е разумно да се маанеш. Ние ти предлагаме най-добрите условеа на труд, къде мое да посака една сътвер безподобна. Тука ше седиш и те тва е!
- Много добри, нема що! – изхрипте гласо на крилатио вепър. – Неколко века вече ви слугувам и само ме лъжете, че ше ме назначите на трудов договор. Преди поне имах мотивацеа, та успевах да плашим децата, а напоследък съм станала толко абна на брус, че вече даже ми се присмиват…
- Кък така ти се присмиват бе, Пемперугя!? – Азо усети, че намеренеата на таа кощрамба са съсем сериозни, а не требваше да допущат да се маане у никъв сючай, оти иначе не само природните бедствеа и лошио късмет, а и всеваньето на стра сред подрастващото поколенее щеха да се струпат на ньеговите плешки и на тиа на партньоро му у живото като отговорнус. – Яле ква си голема, грозна и страшна. Я като те видим и почва да ми се подига, да ми се повръща от гнус и да ме стриша, а па камо ли некви мининки пикьовци!
- Тебе мое да те е стра, ама ти не играеш на секви игри на компютъро – почти проплака Мошна пемперугя. – Знаеш ли кви страотила измислат там? Бедна ти е фантазеата. Я и вие сме си пръва убус пред тех. А и зарди тиа компютъре и телевизоре децата вече отвикнаа, че кво се види с очите, значи е истинско. Знаат, че мое да е измислеца и е достатечно да щракнеш едно копче, та да смениш канало или направо да спреш токо и да изчезне сичко. И ме гледат, па ми се илат у очите. Времето на назе, митологичнете сътвере, отминава със страшна сила. Сега сичко е… друго…
- Ееее! Те тука те вече се изфръли като чикиа на мокър песък! – намеси се и Фичи с цел да усмири гнево, разочарованеето и пристъпо на депресеа, обифанали тва низвергнато създанее на мрако. – Не мое да ме убедиш, че некое дете, като те види, и почва да ти се присмива, та ако ще по гръб да одиш! Според мене ти просто си изпаднала у неква дупка и ти требва почивка, та да си възстановиш силиците.
- Да ти не е дошло? – подфръли Азо.
- Дошло ми е на мене! – сопна се Мошна пемперугя. – Я не съм у фертилна възрас от последната османска обсада на Виена навам! Осен тва съм двуполово, забраи ли?
- Е, видиш ли колко малко знаеме един за друг, нищо че толко векове работиме заедно! – улендзи се мазно, кък само он си мое, Азо и погали перхидролената си брадичка. – Де седни малко, дай да си поприказваме! Кажи на колко години си, кво те мъчи, кви са ти хобитата, имаш ли некви политически или спортни пристрастеа…
- Абе, айде ебете си пичката майчина и двамата, бе! – плясна ядно с крила Мошна пемперугя. – Сетили ми се коги да ме питат кво ми е! Оти ми не едете гъзо провиснал!?
- Де, успокой се малко, да ти го турим у прашецо на крилата! – Фичи едва се сдръжаше вече да използва свръестествените си дарби и да зафръли таа изначално сбръкана сътвер, бабичка ли беше, старец ли беше, на кой му пука, у Долината на смрътта, къде да изкара прикована на камик поне четри-петстотин години. – Кво па толко брецаш? Да не мислиш, че некой се интересува от назе двамата? Те така, да ни пита кък сме, кво сме, що сме? Нема такова нещо! И задлъженеата ни вече не се връшат толко лесно. Кък да дръпнеме некой горски пожар, като оно нема гора? Виж, с наводненеата поне е бая по-леко, признавам си… Оня день пробвааме да затръкаме едно дете у Диви дол, та да има погребенее, а ние да се възрадваме и да укрепнеме от скръбта на ората, ама не стана. Един от Крадни брег се намеша, плати и готово. И медицината напредна, работата ни става се по-трудна и неблагодарна…
- Ей, вангълци осмръдени, вие блъгарски език разбирате или не разбирате? – почти прирева Мошна пемперугя. – Вие сте си дваминцата. И за добро, и за лошо. А я се слуням като глуа кучка из горите день и нош. Стотици години наред. И за капак на сичко нали ви каам, те, отодим преди малко при къщата на Свилен у Диви дол, та да плашим сино му Данчо мининката Муфтечка. Голем изверг, нема две мненеа по въпросо! Нема пропущен день он да не е свръшил свет простотии. Днеска примерно да земе да улезне у дворо на една женица у селото, да отвори кочинята и да пущи свинята чък на пъто. Нема да ви разпраам, че цело село я гони до тевница.
- Мале, тиа младите нищо нема да излезне от тех, ей… - цъкна с език Азо.
- Нали ви думам, вече не дират друг. Кво и да стане пакус у селото, отодат преди къщата на Муфтите и почват да си кинат дреите от сино им. Ама они и техните го глезат повечко, оти си им е едно дете още, па и е наследнико на целата рода… Тва обаче е друга тема, ясна ми е, оти съм станала като Роналдо на децката психологеа за толко векове разправии с пишлегаре. – Мошна пемперугя се облегна на заслоньо. Видеше се некък поуспокоена. – Та, отодим я таа вечер да го плашим. Преди неколко години само като чуеше за мене и се напикваше от стра. Голем кеф ми беше да го посещавам. Изпитвах истинско удовлетворенее от трудо си. Само като ми мерне сенкята през прозорецо и като писне, целата маала го чуе. И се свие на топка, не спира да трепери цела нош, една приказка не мое да обели.
- Тва е добре… - констатира Фичи. – Ако сме знаяли, да сме ти дали некоа поощрителна награда, бонусче, день-два отпуска. Корпоративната ни политика е такава, ама извиневай, че не сме забелезали добрите ти резултати, ше се реваншираме.
- Заврете си свите поощрителни награди у гъзовете разжлембени! – съсем спокойно продлъжи она. – С времето обаче почна само да примрънква, после да пуфти от досада, накраю да не ми обръща вниманее, ама таа вечер беше връо!
- Що, кво стана? – напраи се на заинтересован Азо.
- Отодим я и приседам на пенджеро доволна, че чък сега ше се уплаши. Изкарала съм червените светещи очи като на паметник на историческа личнус, разперила съм крила, озъбила съм се, лиги капат… Абе, сичко кък си му е редо. – Мошна пемперугя въздъъна тежко. – Он си лежи у леглото и ръмжи, оти техните му забраниа да гледа телевизеа и да играе на компютърни игри зарди днешньото му изплъненее. Я протегнах нокти и задрасках по джамо…
- Уф, чък ми става скомино само като прикааш! – стресе се Фичи.
- А он тоа суек, дека още не е пошел на училище, знаете ли кво напраи като се обръна и ме виде?
- Нема откъде да знаеме…
- Рипна се прав у леглото, дръпна си долнището на пижамата надоле, фана си миниатюрната патка с две ръце и изрева колко мое: „Яж ми ую!!!“. Потънала съм у земята от срам, казвам ви чесну. Такова незачитанье, такова неуваженее, такова пренебреженее, такъв звучен шамар по малкото останало достойнство не пожелавам и на най-големио си враг. Демек – на вазе.
- И ти кво напраи?
- Е, наведох глава и си отлетех, кво мом да напраим? През целио път до тука съм ревала.
- Виж сега, ние верно мислиме, че имаш нужда от почивка. Иди, пообиколи малко свет, маани се от тва забутано поречее, да ти се избистри главата, па се връни. Преработила си се и си влезнала у рутината. Вече не моеш да мислиш креативно и дечоро са ти свикнали на старите номера, та зарди тва ги не е стра.
- Кво съм се преработила бе, манафи разпорени? Оно има сичко на сичко стотина деца у шестте села у поречеето! Кво мое да се преработим!? Преди педесе години с ядо и нагоре пишлегаре се спраях и ми не тегнеше…
- Натрупала се е умора…
- Турам мненеето ви на двуполовио си клитор! Я си знам кво ми е… – Мошна пемперугя се изпраи и посочи с пръс у тевното – Те тука те у доло има едно кладенче. Вече съм подала молба до големото началство да ми го дадат на концесеа. Заделила съм нещо настрана. Ше го зеем и ше си карам стариньите тука. Поне зарди заслоньо доваждат много ора от различни места и се ше мом да уплашим некой, додек си точи вода. Я вече немам ни самочувствее, ни нищо. Скапана съм. Требва ми спокойствее и лесни жертви. Поне за некое време, после ше видиме кво ше праиме.
- А ние само двама кво да връшиме с целото тва поречее, ако и ти се покриеш? – с добре познатио си писклив гласец пита Азо. – Молим ти се, не излагай се! Не ни заебавай така! Толко века екип сме били!
- Я бих ви казала кво да праите, ама немам уй и не мом да ви го предложим да го джвакате – засме се тъжно Мошна пемперугя. – Младустта си преебах у името на тва да градим кариера и за кво? Да плашим дечоро у неколко въшливи селиа! Опраяйте се, я отодим при кладенчето.
- Ама они още не са те назначили! – злобно подрипи от местото си Фичи. – Връни се веднъга! Требва да изплъневаш кво ти каеме!
- Ше рискувам – засме се Мошна пемперугя и разпери крила. – Оно големото началство нали видите колко му пука за тва поречее? Щом са го поверили на вазе, моете да си представите за кво става въпрос? Тука сме не у девета, а у десета глуа… Даже они на мене ше се съгласат да ми плащат, та да седим при кладенчето, а не обратното, така си мислим.
- Ама… - рече да се обади Азо, обаче беше късно. Мошна пемперугя плесна три пъти с грамадните си, чръни като ношта крила, и слете у Вачова падина.
---
Помните ли Мошна пемперугя от „Май ше ни бъде…“? Я, чесно да ви кажем, я бех забраил, ама она сношка сама долете от плът и… там кво има вместо кръв, да ме навести у Говежда. Верно, че не е с чръни крила, ама като се събудих нощеска да пием едно пиенье, и ми изкара ангелете (колко и да ги немам).
За да се ориентирате за реалнио ѝ размер, съм я снимал с едно левче за сравнение.
А ако още немате „Май ше ни бъде…“, и се чудите за кво говорим, бръже да попраи таа грешкя, като пишете те ТУКА.