Квачки

IMG 0502 a

Жената бега по неотложни дела до Градо, оти у Говежда нема банкомат и офиси на спедиторски фирми, ама па пари си се арчат, ич да не е, та човек требва да изпраща некви книги на читатели и да изкарва некой лев. Знаате кък е.

Ръгна сношка и ме остаи с трите плода на нашта либов, мойта лудус и ньойното твърдоглавие. Като съвестен баща, я само чеках колата да завие зади ъгъло и свирих отбой.

Ако требва  да съм обстоятелствен, имам предвид, че разпущих дружината, кой накъде фане, побойдисвах малко червевета, па по едно време си викам, „оти му не ебем макята!?“ и се закротих с чашата и пепелнико на сенкя. Оно си беше сенкя насегде, де. Коги жегясаме и се извечери, земе, та лъъне един ладен ветрец от граничнио Балкань, та ти се роди душа.  Освен суровата му убус и другите дарове, къде ни разпръсква  толко щедро, и те тва ни е у файда. Мое у големите жеги през деньо и да те прибие слънце, ама поне вечер се разпръчиш на ладовина и си пиеш пиеньето като пръвио пич. Кък и да е.

Та, седим я и се радвам на живото. Слушам си звуците на гората, къде е на един уй от назе, баш между Манчовица и Сарлъко, радвам се на ладовината, попийвам и попушвам кротечко за моите адети, и съм доволен, че мом да си чуем главата, без некой да ми изкудкудяка, ако ме разбирате кво сакам да каем.

Слънцето отдавна беше залезнало, почна да става суросинкяво небото, а дечоро го немаше. Я не е като да съм се притеснил, вервайте ми. Мунчетата ми са щури като мене, ама па и са с акъло си, пак като мене. Сложно е, но им имам доверие. Голема бригада са, спор нема.

На втората рикиа, баш коги от изток полилаве, а на запад изчезнаа зади Слатинско било и последните лъчи, раздиращи сгъстеващио се мрак, най-големио и най-мининкио се чуа негде изотдоле, откъде чешмата на Студенка:

-          Бояне, ела!

-          Нама!

-          Добре, отивам да викна тате, да те прибере той! – рече най-големио ми пацуранчо и зачека. По тва време на денонощието у маалата ни е толко тихо, че се чуе и паужина у комшиите да се разклати.

-          Идвам! – ревливо измрънка дребосъко и затропа с нозенцата си, къде петичките им са колко дваесе стотинки у диаметър.

-          Ще ядете ли? – на тех обикновено им дарувам едни от редките сючаи, коги спазвам книжовната норма, додек съм у Говежда.

-          Да! – извика Пепи и си личи, че и тоа день не са пропущили да одат като маанати горски и са се отрошили на бесно куче.

Отворих хладилнико. Вътре нема место да се разминат две зрънца ориз. Сготвено е като за сбор, ама мене ми се не разпраа, фащам намерки по три кюфтета, турам у чиниките, добавям по една плънена тиквичка, мислейки си „оно тва нема кво да се топли“, кръшим от домашната питка, къде макье ми праи като никой друг и им изревавам:

-          Земете си по една вилица, що ше ви избием! – понекогиж не си спестевам и северозападнио диалект, ама они са си свикнали.

-          Тате, не искаме тиквички… - протестира Пепи.

-          Защо?

-          Ами, не ни харесват…

-          Ами, не ги яжте тогава!

Седим, пушим, пием, гледам изгреващите звезди и фръгам по едно око на хранителнио процес. Върви добре. Тиквичките си седат, ама кюфтетата и лебо заминаа, така че ми се види като ората. Префръгам си из акъло, че са яли домашни домати и краставици на обед, така че са шибнали и витамини, значи сичко е на шес.

-          Отсервирайте си и елате да ми разкажете какво сте правили днеска.

Поаждат въодушевени къде чешмата. Тропат едни вилици, тръскат се перчеми, рошави като глигански четини и след две мигвания с очи, те ти ги те – на масата са при мене, а алпака чиниките, смело зафрълени от пичка си майчина у мифката, още буат като пролетен порой. И се почва:

-          А пък, тате…

-          Тате, пък…

-          Не, Бояне, не беше така…

-          Така бессе!

Ушите ми се плънат с кеф у най-чис вид, а очите ми се не насищат на небосводо. Не слушам думите им. С порите и с душата си фащам емоциите, нюансете, радостете, страовете и разочарованеата, пълнокръвнио день на дечоро си. И почвам негде със заднио крайшник на мозъко си да се чудим къде е Никола. Опитвам се да задушим таа тъпотия, ама она става се по-натрапчива със сека следваща звезда на небето.

-          Къде загуби Ники?

-          Ами, той отиде с Мила и баба ѝ на площада – отговаря опипом Пепи, що знае колко бръже палим. – Ти позволи.

Отдъиням си шумно. Явно съм се бил попритеснил, нали си ми е кръвчица. Ама щом леля Ема е със средното диване, значи сичко е наред. Вече беше тевно като у нигерийска зеница, коги се зададоа. През тва време бех послушал бая разкази на другите две дечурлига. Мирвах си. По-скоро напосоки виках по некоа дума, та да задръжим интересо. Гласовете им действаха на душата ми като ебем ти спа-балнеосанаториумно-релакс процедурата.

Излезнах на пъто да го посрещнем. И он не сака тиквичка, ама кюфтетата омаа с кеф. „Да праат кво знаат, деда ми само тиквички, плънени със сиренье, домати и еце, па и гарнирани с копър е ял!“ – помислих си, погледнах часовнико и ги разритах къде банята да си мият краката и подробностите. Днеска немаше да се къпеме целусну, мама я немаше и ние сме си коч компания.

Да, ама като облекохме пижамите на сички тукприсъстващи под триесе и седам годишна възрас и прочетохме една глава от твърде забавна децка книжка, та да ги приспиме, наша милус се заслуня направно къде банята. Барабар с разредитело за боя, оти последните неколко дена по колко пъти и да се къпех, бех станал като най-некадърнио състезател по пейнтбол у историята на таа твърде богоугодна игра. Тръках длъго, додек поотмих тва-онова от кожата си, а после още по-длъго, та да маанем и следите от таа смрад, разредитело. Мислим, че не е нужно да ви обясневам, че вечерах тиквички на две на три, без даже да отварам хладилнико. Фризеро обаче отварах неколко пъти, оти таа ракия много бръже се свръшва от пробитата чаша, маменцето ѝ да ебем омайно…

Легнах с твърдото намеренее да напишем един текст, къде ми е много скоростен, ама он нещо не връвеше. Добре, че се обади жената по нощите, та да си поговориме мръсотии по телефоньо (имаме си тоа адет, коги не сме заедно). После обаче пак требваще да се врънем къде тексто. Писах – тръках, тръках – писах. От бояджия писател не става, и обратното, от мене да знаете. Я поне не съм чул за такъв сючай. Само къде си легнах по некое време и се ококолих у седам часо. Три часа спанье даже и на мене не ми стигат. Вече.

Събуди ме най-дребнио, кък винаги. Ака му се. Избръсааме тва дупе, измихме го, сичко на шес. Гладен бил. Зимай таа мекица и влачи. Сладко сакал връз мекицата. Маже Стоянчо сладко и псува деньо, коги се е оженил. После миеме джуруяко, ръките и на същио тоа Стоянчо със секо докосване до нежната кожица му се изпарява досадата от брако и родителството. Да, ама те ти го и среднио слаза по стъпалата. Он па не сакал да еде.

-          Като не искаш, недей! – каза моя милост грижовния родител и се пробва да се връне към текста. Тц!

Слаза по мерденьо и баткото. Най човек от сичките, он поздравева с „Добро утро“.

-          Добро утро, малчо, искаш ли да закусиш?

-          Ами, не. Искам да отидем да си играем с Мила… - гледа ме некък проучвателно, ама ме е фанал у анархистично настроенее.

-          Заминавайте! Но отивате тримата и се връщате тримата, нали?

-          Да! - светват му големите сърнешки очи.

Пак се пробвах да се зафанем с тексто, ама от съседната къща до наща нема дваесе секунди, ако ще да подскачаш на един крак, та Мила и моите сновеха ту у назе, ту у тех на оверлог, така че нищо не ми се получеваше. От мене да знаате – по-добре по цял день да ти намилат на главата, ама да е обичайно повтаращ се звук, отколкото да ти праат китайско мъчение млък-джумбуш-млък-джумбуш. Отебах тексто. И си сипах. После бегах до банята с псувни, оти видех, че по мене има още боя. И сега, кога пишем тва, пак има, ама по-малкечко, нема да ме мислите.

Като се освежих у тоа пореден горещиняк посредством десетминутен студен душ, излезнах потен от банята. Ебем ти и файдата. Па и цигарата, остаена до половина, преди да влезнем у банята, зела, та паднала и прогорила мушамата. Требва да купим нова, оти макье ми нема да се очарова. Да ме подсетите, ей!

Тамън палим нова цигара, и те ти я те мойта убавица улаза. Пратила книгите, прибрала левовете, па и миничка четка за боядисванье, къде ѝ поръчах, ми купила, да не поверваш.

Че убаво си изкарахме по мъжки, спор нема. Добре, ама друго си е, некък ми олекна. Мое да е, що си я обичам, мое и да не е само зарди тва. Ние си знаеме адетите, та си разменихме неколко ласки, къде взаимно ше ни зарадват, казахме си неколко приказки, па она вика:

-          Къде са малките?

-          Не знам – случава се понекогиж и да съм откровен с ньеа. Не, че прекалевам, ама се случава.

-          Е, как така? – она е от Пловдив. Нема да прифане от мою диалектец и до Второто пришествие.

-          Кък мислиш?

-          Стояне…

-          Сигурно са у Мила, излезнаа с ньеа – видех, че се е накостръжила, а ми се не щеше да се изпокараме, оти разговоро ни по телефоньо нощеска ме караше да чекам продлъженеето на живо. Ама сръце юнашко не тръпи. – Беги, ги доведи – не помръдна от местото си. – Добре, отодим я.

У Говежда още са се запазили некои работи, къде много ми липсват у градовете през десетте месеца, къде ги не прекарвам тука, честну ви казвам. Улатам я у комшиите, се едно съм си дом. Швикнах, никой се не обади. Прецепих дворо и швикнах пак, баш поди предвереето. Те я на джамо горе леля Ема – със слънчева усмивка кък винаги.

-          Тука ли са?

-          Тука. Доле гледат телевизия и едат.

-          Има ли некой за прибиванье? – престорено се мръщим.

-          Нема – она се хили.

-          Да ги водим у назе, да подивеат малко у басейно?

-          Зимай ги, они са си твои.

-          Ама и Мила да дойде!

-          И она?

-          И она.

-          Добре, само да си облече банскио.

-          Дом сме, прати я, като се опраи.

Тамън да затворим вратата, и леля Ема подвикна:

-          Стоянчо, да ти каем нещо, че съм умрела от смех…

-          Кажи, йею Ема! – досетих се, че ше си заслужева.

-          Мойта убавица и твойте убавци да земат една щайга и да я наплънат със сено…

-          Така…

-          Било полог за квачки…

-          Така…

-          Бре, по едно време, седим си тука и ги чуем кък викат „ко-ко-ко-ко“, та излезнах да ги видим кво връшат.

-          И они? – сетих се, ама викам да си питам.

-          Зели сичките яйца от хладилнико, занесли ги у щайгата, клечат нади тех и уж мътат.

-          Измътиа ли нещо? – и двамата вече се превиваме.

-          Като помътат малко… - успе да донади она, като си укроти смехо най-после – и строшат ецето, да видат, дали има пиленце.

-          Като зеем едно дръво…

-          Абе, мани децата па ти, бе! Помниш ли кви ги връшехте с моите преди дваесе годин?

-          Преди дваесе не мътехме еца, други работи мътехме, ама преди триесе – да.

-          Мале, па си и ти… - скута си усмивката женицата.

-          Квачки, айде у басейно! – по пъто като на филм ми минаа част от дивотиите, къде бхме свръшили на техните години. Маалата беше пропищела от назе. – Ше ти донесем една кора яйца! – викнах на излазанье.

-          Да не си посмел! – йея Ема не се сопка често, ама като го напраи, се знаа…

IMG 0504 a



Още по темата:

- „Две сватби без едно изпросено погребенее“ – Кък да се откажеш от брачната институцеа, част 1 (автор Торлака)

 - "За датите и хората" - Женска версия, част 1 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

"Ескиз за перде" - Как да се откажеш от брачната институция, част 2 (автор Торлака)

- "Домашен майстор" - Женска версия, част 2 (автор - Ана Кашкавалджиева-Николова)

 - "Уф, дали заключих у нас" - Кък да се откажеш от брачната институция, част 3 (автор Торлака)

 - "От вселената до кофата за боклук" - Женска версия, част 3 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

- Здрасти! Ние сме шумните съседи

- Приказка за селянчетата


Ако ви се чете още от Торлака, може да си поръчате книгите му "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар" в нашия МАГАЗИН.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

Ivail 2 korica predna half small

"Иваил цар", книга втора - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек. 


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

romani torlaka

Северозападната трилогия

Ако още не сте чели "Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде...", може да ги поръчате с отстъпка  за 40 вместо за 43 лв.

ПАКЕТ ОТ ПЕТТЕ КНИГИ

Ако поръчате Северозападната трилогия плюс двете книги за "Иваил ца", ще ги получите на цена 67 лв. вместо 73 лв..

 

ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

В медиите

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги

Интервю за Успелите.бг

 DSC0945

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Прочети още...
 

Снимки

ot-chitateli-011.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...