Тихият геноцид

Не шофирам. Злите езици твърдят, че упорито отказвам да си изкарам книжка, защото карането би ми пречило на пиенето, но аз категорично не съм съгласен. Може и да се самозалъгвам, но моята версия е, че предпочитам да се клатушкам с влаковете насам-натам, за да мога да гледам.

Ако краката ти са достатъчно яки, за да стоиш няколко часа прав в коридора на трена, а очите ти – доволно любопитни, можеш да си създадеш изключително добра представа за местата, през които минаваш. С автомобил не е точно така, дори и да не въртиш геврека, а само да се возиш. През предното и страничното стъкло образите минават някак по-бързо, не можеш да ги усетиш в пълнотата им.

Честит Трети март!

shipka

За тази дата могат да се кажат, а и са се казали много неща. Противоречиви, разбира се, ние сме българи, няма как. От това, че този е националният ни празник и той е единствен до това, че всъщност става въпрос за договор, и то прелиминарен (предварителен) между две страни, нито една от които не е България. От това, че на този ден трябва да се обединим като целокупна нация до отричането изобщо на понятието ден на Освобождението заради факта, че в Санстефанския договор става дума просто за автономия. От „трябва да се гордеем, че сме българи“ до „имаме къде-къде по-важни дати в историята си“.

Кога ще ги стигнем зимбабвийците...

Mина към четвърт век, откакто покойният вече Тодор Колев изпя своя хит „Как ще ги стигнем американците“, превърнал се във времето в символ на наивността и провалените мечти на няколко поколения българи. Към сегашния момент все повече от нас изобщо и не мислят за стигане на американците по начина, по който акторът ги представя – като еталон за това, за което си мечтае всеки нормален народ. Достоен живот, ред, сигурност, честни управници, работеща икономика.

Да убиеш присмехулник

Преди два дни почина американската писателка Харпър Ли, авторка на тази забележителна и, както всичко гениално на този свят, противоречива книга, носеща посоченото по-горе заглавие. Оставям изказванията от рода „авторът е искал да каже…“ на маститите литературни критици.

Кой знае защо обаче, лично аз си правя асоциация между някои от втъканите в сюжета нишки с почти сакралното положение на шута в средновековните кралски дворове. Въпреки общоразпространеното мнение, той не служел само, за да забавлява владетеля и приближените му, правейки всевъзможни маймунджулъци, унижавайки себе си в името на доброто самочувствие на околните, като в замяна получава останките от трапезата.

На война като на война

Много приказки се изговориха около зловещия случай във Враца, при който осемнадесетгодишният Тодор загуби живота си. Да, историята наистина е смразяваща. В най-обезлюдения регион на намиращата се в зловеща демографска криза страна едно момче, здраво и право, на практика отгледано от родителите си и готово да се гмурне в живота, вместо това попада в гроба. След нелепо улично спречкване посред бял ден в центъра на областен град. По-стряскащо обаче е друго.

В Северозапада подобни случки буквално са ежедневие. Не, че в останалите райони на България нещата са много по-розови, но в родния ми край законът на джунглата важи с пълна сила. Оцелява само по-силният. Независимо дали физически, властово или финансово. Оня с правилните връзки, с по-малкото скрупули, по-гръмогласният, по-агресивният.

И това не е от днес. Преди двайсетина години, когато бях тийнейджър, ситуацията беше абсолютно същата. Бруталните пребивания бяха като за добър ден. С или (май по-често) без причина. Всяко малко населено място си имаше, а и сега си има един-двама тартори, които демонстрират превъзходството си с физическа саморазправа по свое собствено усмотрение. Това е начинът за легитимация на доминацията им.

Един вид омагьосан кръг, в който даже и тарторите са жертва. Ако не бият редовно има реална опасност останалите да си забравят мястото в йерархията и да надигнат глава. Така че боят, насилието, смачкването на чуждото достойнство във всичките му форми са задължителни. Колкото по-непредизвикано, колкото по-жестоко и пред повече свидетели, толкова по-добре. Защото посланието към небитите е ясно. „Ако не си кротувате вие сте следващите, а мен така или иначе никой не може да ме пипне“.

Наистина никой не може да пипне дерибеите в Северозапада. Те не влизат в затвора, каквото и да сторят. Знам, че сега много хора ще кажат „не само в Северозапада е така, а навсякъде“, но това могат да направят само личности, които не познават оня край. Не е нужно дори да го изследват детайлно. Една седмица, прекарана в произволно избрано населено място, е достатъчна, за да разберете кой е “king for a day”. А властите по правило не си мърдат пръста. Дали заради подкупи, страх или от мързел в крайна сметка е без значение.

Насилието върви по неформално структурирана пирамида. Най-едрите риби го упражняват над по-дребните, те пък над обикновените хора. Обикновените хора пък пренасят тази агресия и безсилния си гняв в семействата и близкото си обкръжение. Ако не искаш да участваш в тази зловеща игра, просто трябва или да се изнесеш в посока големите градове, чужбина или където намериш за добре. И да не се обръщаш назад. Другият вариант е да се примиряваш със случващото се около теб, да се заключваш вкъщи и да се молиш да не попаднеш на прицела на безнаказаните насилници.

Най-кошмарното е, че когато израснеш в такава обстановка, когато отвсякъде си заобиколен с подобна реалност, свикваш с друга „нормалност“. По-малко цивилизована, такава, в която да оцелееш е въпрос на мускули, самоделни оръжия и хладнокръвие, а не на наличие на държавност и правов ред.

Много хора се възмутиха по социалните мрежи, че Тодор имал бокс. Истината е, че в Северозапада подобни предмети нито са рядкост, нито са признак на хулиганско поведение или агресивност. Когато бях по-малък от него дори, имах нож „пеперудка“. За щастие не ми се е налагало да го вкарвам в употреба, но видът му на няколко пъти ми е спестявал неприятности в неравностойни ситуации. Приятелите ми също имаха подобни „оръжия“. Бакелитови тръби, боксове, ножове, даже и газови пистолети, някои от които пригодени да стрелят с бойни патрони… Почти всеки си имаше по нещичко подръчно. В повечето случаи не за нападение, а за самозащита.

Какво друго ти остава, освен да разчиташ на себе си, когато знаеш, че държавата няма никакво намерение да се намеси? Поне не в твоя полза… И това започва да не ти прави впечатление. Няколко години след като вече не живеех в в Северозапада, се сдърпах с един от емблематичните за родния ми град бизнесмени с прякор, защото беше пребил без нищо мой познат. Май бях позабравил за какво става въпрос, но бързо отново осъзнах колко извратена е играта, в която участваме всички ние.

Тъй като бяхме на музикален фестивал полицията, ще не ще, беше там и трябваше да се „намеси“, а аз им обясних какво точно се е случило, като думите ми бяха подкрепени от тези на още поне петнадесетина свидетели. Въпросната намеса обаче се състоеше в това органите на реда да гледат безучастно как въпросният „бизнесмен“, надрусан и пиян до капаците, ми разяснява на дълго и на широко как ще ме намери където и да живея и ще ме застреля. На въпросите ми към полицаите дали са глухи, те се държаха точно като такива. Никаква реакция. Просто стояха и гледаха сеир.

В крайна сметка се намесиха други мутри, които тушираха напрежението, за да не се вдига прекалено голям шум. Арестувани нямаше. Години по-късно разбрах, че онзи, който ме беше заплашвал не извадил късмет в някаква сделка с наркотици. Само за да го замести друг, подобрен негов вариант. По-брутален, по-жесток и по-безскрупулен.

Така че не се учудвайте, че някой бил снимал, вместо да се намеси в пладнешко убийство с юмруци в голям за стандартите на Северозапада град. Ако се намесиш, рискуваш живота си. Буквално. Не всеки е склонен да го направи. А и не е длъжен. Това е работа на институциите.

Докато те се държат абсолютно неадекватно, подобни случаи в този див, див Северозапад ще са ежедневие. И доскоро незаслужената му слава на мрачно, неприветливо и опасно, което трябва да се отбягва при всяка възможност, ще става все по-оправдана. Пред пасивните погледи на държавни, местни институции и все по-оредяващите му жители.

 


Статията е публикувана в сайта Биволъ.

Огледалце, огледалце...

boyko peevski ogledalo

Как е самочувствието след срещата с българите в Лондон, господин премиер? Не, не ме разбирайте погрешно, убеден съм, че отново сте възстановил завидните нива на самолюбие, така характерни за личността Ви. Имах предвид по време на ония минути (сигурен съм, че са Ви се сторили часове), които така самонадеяно самичък си натресохте. Минутите на задушевната Ви среща със сънародниците ни, живеещи в британската столица.

Добре дошли в глобалната фавела!

Вчера жена ми проведе един доста продължителен телефонен разговор с наш приятел, живеещ в един от най-големите български градове. Покрай другите лакардии той й разказал и две на пръв поглед безобидни истории. В първата някакво дете в парка шибнало шамар на дъщеричката му, а когато той направил забележка на майка му, фльорцата (видимо състоятелна поне във финансово отношение фльорца), му вдигнала скандал, обадила се на някакъв борчага, изваден като от висаджийските деветдесетилетия, който пристигнал с джипа си и без много-много да се обяснява, на свой ред праснал един юмрук на приятеля ни, след което събрал домочадието и отпрашил с мръсна газ.

Кучетата (на Павлов)

Тоя Иван Петрович голям гений ще да е бил, от мен да го знаете. Щом в нашето забързано време, близо век след експериментите му с горкото кученце, евтиният му номер още работи, значи няма как да не се преклоним пред визионерския му дух. Нали клишето твърди, че нещо е гениално, когато е пределно просто, така че шапки долу пред Павлов!

Клопката на наивността

Как увреденото ми (под)съзнание свързва дните между Коледа и Йордановден, познати на предците ни като Мръсници, Поганни или Караконджови с родната журналистика, не мога да ви кажа. Знам само, че повече от дузина Нови години се извъртяха, откакто тази на пръв поглед съвсем абсурдна асоциация се е загнездила в съзнанието ми и изобщо няма намерение да се маха оттам. Напротив, досадна като стара мома сякаш ми се хили в лицето и ми повтаря до втръсване „Аз казах ли ти!?“.

 

Хеакъл от Диви дол

Heracles divi dol half covер small
Много смях и 12 илюстрации са събрани между кориците на "Херакъл от Диви дол" - новата четвъртата част от поредицата "Северозападен романь".

ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

romani torlaka

 

  •     Ако още не сте си взели.Северозападната поредица, може да поръчате четирите книги ("Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Херакъл от Диви дол") за 55 вместо за 58 лв.
  •     Шестте книги: Северозападната поредица плюс двете части на "Иваил цар" може да вземете за 80 лв. вместо за 88 лв.

     ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

Публицистика

Будете и бъдете!

buditeli pero

Денят на будителите е празник като всяко честване. В природата на човека е заложено да приема определени неща, придобивки, достижения като даденост. Дори в рамките само на едно поколение.

Ето, например, да вземем чисто битиен пример. Колко от нас не се дразнят, когато загубят обхват на телефона си? Или интернетът им изчезне за десетина минути? Или пък, не дай си Боже, да спре токът… Всички тези неща ги притежаваме от най-много няколко десетилетия. На пръв поглед те са се превърнали в нещо органично свързано с кажи-речи всеки човек в така наречения модерен свят. Ако се абстрахираме от това да ровим из Клюкарника, да си плащаме сметките през нета или да си осигурим светлина само с едно щракване на електрическия ключ, бихме осъзнали, че и преди тия “блага” на цивилизацията пак е имало хора, които са живели, мислели, работели, мразели, обичали, умирали… Тоест, без някои неща, независимо дали придобивки или достижения, може и да се оцелява, макар и липсата им да се приема като назадничавост.

Прочети още...
 

Снимки

ot-chitateli-016.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...